Горска приказка

Червената шапчица за пореден път се разхождаше из гората гнойна и абстинентна. Търсеше шибания педераст вълка, за да си изпроси още една доза от боклука, който пробутваше из гората. Беше сама и празна... нито бързаше за баба си, нито се връщаше към майка си, нито търсеше ловеца. Всички в гората или бяха измрели от свръхдоза, или се гърчеха в собствените си лайна и пяна до някое дърво.
Кошницата й беше разкъсана и почерняла, дори самата тя вече не беше “червената шапчица”... беше си изтъргувала дрехите за още от гадостта. Сега е гола, почти гола... с тяло покрито от струпеи, без зъби, с оплешивяваща глава. Едновремешната й златна коса, която се спускаше като водопад сега представляваше един кървав кичур в средата на олюпената и глава... името й беше Лайла.
Миришеше й на гангренясала плът. Предположи, че е от нея и продължи да се влачи нанякъде.
Вече не можеше и да се ебе. Никой не я искаше... Преди наркотиците, когато имаше какво да предложи, първото нещо, което изгуби беше невинността си. И от там тръгна всичко... първо от вълка, после от ловеца, после от двамата едновременно. След като вече бяха правили с нея каквото си поискат, Лайла премина на следващото ниво – вече се ебеше без морал, без удоволствие, без съзнание....просто защото можеше. Майка й беше същата – като малко и наивно момиченце, което носеше храна на баба си тя все още не забелязваше ставащото около нея... Сега знаеше - майка й се продаваше! Не! Тя просто се даваше. Изпращаше малкото си детенце и го милваше със същата ръка, която щеше да държи нечий кур след малко. Целуваше го със същата уста, която само след час щеше да бъде пълна със сперма.
Сега всичко това нямаше значение. Преди плачеше, след това се смееше и накрая се уцелваше....сега....
Видя някого в далечината. Насочи се натам. Стигна до малка поляна, на която забеляза мечокът и вълкът да си разменят нещо. Отиде до тях, но те не я виждаха. Потупа вълка по рамото. Той се обърна и я зашлеви през устата “Изчезвай от тук измършавял боклук!”.
Тя лежеше на земята с кървяща уста, тресяща се от лудешки гняв. Хвърли се върху вълка и го захапа за врата. Той я издърпа пред себе си “Мръсна курво-о-о !” Удари я в зъбите и я хвърли на земята. Двамата с мечока започнаха да я ритат. Вълкът взе един клон и започна да я млати. Лицето й вече представляваше кървяща пихтия.... спряха.... извадиха си пишките и се изпикаха върху нея. После смеейки се си отидоха...
Лайла се размърда отвъд силите си. Нищо не виждаше, нито чуваше. Стори й се, че се изправя. Опита се да направи крачка, но се свлече в локвата от кръв и пикня. Така, лежейки започна да се смее, бръкна си с два пръста в гъза, след това си ги навря в гърлото, така че да не може да диша, и си затвори очите....

Един ден от живота на Д.Д.

Един ден от живота на Д.Д.

“Мило дневниче, тъжно ми е… Мишо вече 3-ти ден не ми се обажда… Знам че свирката не би трябвало да ми дава особени надежди, но все пак… чувствам се предаден… Не всеки е готов да му лапа кирлявия хуй в знак на любов… Мисля, че заслужавам поне една милувка или ласка….
Ох…толкова го харесвам… последния път, когато бяхме заедно беше много хубаво… държахме се за ръце, разхождахме се в Борисовата градина. Той ме облегна на едно дърво и ме иба….малко болеше, но пък сладко… След като свърши в гъза ми го изкара прекалено бързо и аз се насрах…. Двамата се смяхме ли, смяхме, закачахме се и той ме целуна по челцето… Следобеда отидохме да ядем. Той яде пица, а аз му близах ташаците под масата. Бяха космати, но пък той е толкова сладък…. За съжаление като свърши ме уцели в окото, та сега недовиждам, но ми се извини и ми купи пица…
След това отидохме на кино. Докато гледахме филма (даваха “Грозната истина”) аз го помолих да ми удари една чекия, защото бях много възбуден, но него го мързеше и затова си надъни кура до сливиците ми… повърнах… слава богу никой не забеляза…
Накрая го поканих у нас. Бях си взел ново бельо и исках да му го покажа. Направих му вана с много пяна и ароматни гранули. Докато се плацикаше (ах колко сладък беше) аз наредих свещи и пуснах Селин Дион. Чаках го палаво на спалнята, като тайно си бях взел едно лосионче, с което да го намажа… Като влезе в стаята той ме смъкна на пода и ме върза нагъзен за краката на спалнята. Набута лосиончето в гъза ми, а хуя си тикна в устата. След като свърши по лицето ми смени местата на лосиончето и хуя си и ме иба… аз най-накрая свърших…. Беше приказно. След това лежахме гушнати един до друг и си говорихме цялата вечер… всъщност той легна на спалнята, докато аз лежах вързан долу, но все пак бяхме един до друг. От време на време ме почесваше миличко по главата…
Така искам да го видя отново…мисля че съм влюбен…

Жълто

♥

След един смазващо уморителен ден аз се изтърсих вкъщи като някакъв самосвал с прозрачни дини. Там бяха поне четирима човеци, които се ползват с авторитет пред мен. Всъщност бяха точно толкова. Четири и се очаква да ги уважавам пламенно. Така и направих, започнах да мълча и да късам кротко парчета месо. Горепосочените, да кажем родители и близки приятели (техни) ме наблюдаваха с умиление и се шегуваха с мен. Аз все така си мълчах и гледах отнесено. Караха ме да дегустирам различни тежки вина, а в главата ми протичаха разни скверности, за които никой не подозира.

Всъщност аз съм медуза и кротко си сърбам планктона с усмивка. Така покривам всички критерии. Възпитан съм, затова се свивам като топла, тлъста ларва и заспивам в меката пулпа.

♥

Връщам се доволен от общината. Свърших добра работа, разни високопоставени личности ми кимаха куртоазно цяла сутрин и знам, че положението е под пълен контрол. Авторитетът ми работи, защото слушам. Облечен съм в чисти дрехи, охая добре и имам куфарче. Елементите се свързват в едно цяло. Системата работи, лампичката свети. Аз светя с младия си авторитет. Влизам в един МОЛ, за да обядвам между задачките. Местата за непушачи изглеждат заети. Фиксирам едно свободно място на маса с три стола и помолвам да се присъединя, приемат ме. До мен стоят две деца на по пет години – едното е русо, а другото с черна коса. Започвам да си сърбам супичката, водейки неангажиращи разговори. Хлапетата ме разпитват разни неща за работата ми, аз им разказвам с менторско излъчване. Наставлявам ги между лъжиците рядка тропс супа. Чернокосото хлапе ме пита дали съм ходил да гледам изтрелването на ракетата тази сутрин, всички били там и било яко. Отговарям му, че не съм ходил. И двамата знаем, че тук никога не са се изстрелвали никакви ракети. Това е истината, нямаме дори космодрум, не се намираме в Байконур. Вярно. Всъщност сме в Оклахома. Харесвам това място заради името му. Звучи някак си много…хм – хомо.

Внезапно русото дете ме поглежда дяволито и след глътка кола пита.

– Абе ти имаш ли си някакви мечти, фикс идеи, планове за бъдещето нали се сещаш?

Малко съм стъписан след такъв въпрос.

– Ами виж сега, моето момче, разбира се, че имам.

– Слушам – казва то.

– Например искам един ден да напиша гениална книга, на големите хора им се искат такива работи. Ще ми се още да имам големи мускули и да се кача някъде мноооого на високо. И ще стане, сигурен съм. Трябва да стане. – добавям аз и куфарът ми ме поглежда строго.

Върху детското лице се изписва ирония. Накрая за завършек, в опита си да замажа се ухилвам мазно като циганин. Липсва ми само златният зъб. Не, чакай…ето го, появи се и той. Проблясва загадъчно докато галя детенцето по главата. То от своя страна ме поглежда с още по-голяма ирония и проговаря с глас на възрастен.

– Виж сега, пич! Ще ти го кажа направо, ако смяташ да се носиш така като зализано юпи и да ги плещиш такива с патетичната си усмивка, си потенциално загубил от сега. Да си знаеш, да не се чудиш после.

В залата за пушачи зад стъклото четири кифли с токчета, изправени коси и фондютени стават и си тръгват възмутено. Петата кифла остава сама на масата и студено наблюдава моето объркване. По телепатичния мост ми прошепва “ Знам, че ще се връщаш още бате, много пъти още ще тръгваш и ще се връщаш към мен.” Викам си “ебати гадната циганка, тръгнала да ми врачува” и спирам да я гледам. Стоя като изтукан и въобще не съм забелязал кога са станали хлапаците. Едното, няма значение кое, се обвива около мен и внимателно ми задига портфейла, след което се стрелват навън. Небето става жълто и заваляват макари, потен съм и се чувствам тъп. Толкова тъп, че някакви деца ми тупнаха портмонето. Вътре имаше пари, доста пари. Сигурно малките гамени ще отидат да гледат изстрелването на ракетата утре и ще се наливат с лимонади за моя сметка. Педерастчета, ще ги спипам. Ама…ходи доказвай, че вчера си бил достатъчно тъп, а днес вече не си. Веднага ще ме набедят за садист и едава ли не педофил. Няма никакъв смисъл, никакъв. Я по-добре да си легна на плочките и да се свия.

– Гарсон, сметката моля! Тъпо, тук е на самообслужване. Пък и като се замисля не познавам никакъв Гарсон.

Скъпо Дайери

Опитвам се да хвана тристаишесторка,
а КУРЪТ ми се вие в гащите като змиорка.

Луната е така обикнат символ
с трийсдевет градуса температура
неще да бъде нищо същото,
откакто гледах шоуто "фрактура."

Т'ва е постмодерна ситуация (уж)
в селския кенеф - бЪЛГАРИЯ
ще нашляпам дупето ти със акация
поезията ти е рядка кат DIARYа...

ИСКАХ ДА ТРЪГНА,
НО ТОГАВА ТИ НЕ ПОЗВОЛИ.

ТВОЯТА ПЕСЕН Е ЖЪЛТА ДЕПРЕСИЯ,
А КУРЪТ МИ ВЕЧЕ СЕ ТЪРКАЛЯ В КОПРИВАТА.


СЕГА ГРЕЙНАЛА ПОКАЗВАШ СИ СЛИВАТА,
НА БАНАЛНА ПОГРЕБАЛНА ПРОЦЕСИЯ,
ЗЕЙНАЛА РАЗВЯЛА СИ ГРИВАТА,
ЗАЧЕРВЕНИЯ ГЪЗ ТИ НАМЕРИ ПРОФЕСИЯ.

Праскови

В една гъста гора от високи храсталаци се намира скрита от погледите полянка. Тя е сравнително малка и уютна, покрита с дебел слой суха, отъпкана трева. Там, поставени един срещу друг се мъдрят два полегнали дънера, а зад стената от суха растителност се чуват глухите моторни шумове на шосето. Средата на лятото е, преди обяд, на земята са седнали три момчета и дишат кале от найлонови торбички. До едното от тях стои грижливо поставен пакет със зрели праскови. По две за всеки, тоест точно шест напращели, месести топки. Другото момче е руснак и ги нарича пуйки понеже не може да казва думата праскова. Третият изглежда вглъбен в заниманието си и ритмично издува пълната торбичка като от време на време размачква лепкавото съдържание.
Времето се променя, вече не тече с равномерния ритъм на дългия летен ден. Забавя се, още повече, накрая спира съвсем, придобива рядък жълт цвят и започва да звъни. Руснакът пада на гръб и изглежда заспал, макар че продължава да надува плика. Момчето с прасковите диша бавно и гледа вцепенено, лепилото му съхне, а то дебне останалите. Третият продължава да лъха съсредоточено. Металните звуци се засилват, чува се отчетливото бръмчене на двигателите от пътя, някъде отвъд дрънчат различни машини. Стържат милиони малки зъбни колела, а в трънливото жълто поле черни сонди кълват земята – вадят нефт. Руснакът се надига, устата му е изцапана с кале, той се хили и бръщолеви несвързани неща. Казва, че е срещнал извънземно на пътя, но без да иска го е блъснал с колата и не успял да говори с него. Изстисква остатъка от синята тубичка в двойната си торба и ляга отново. Момчето с прасковите гледа в една точка, слуша звуците на света. Третият, чието лепило очевидно е изсъхнало се обръща към момчето, ухилва се зловещо и в лицето му се вкопават няколко дълбоки бръчки. С диво изражение той пита:
– Налъха ли се, бе? – момчето мълчи и слуша.
– Налъха ли се, бе? Лъхай! Лъхай! Лъхай, бе!
Машинните звуци вече се сливат в непоносима какафония, ритъмът става по-бърз. Шумът изтънява и се издига към все по-високи честоти, превръща се в червена стрела и се забива в хоризонта. Момчето се разбива в слънцето, преминава през безброй пръснати лъчи и полита във фунията на времето. Усеща как пропада безброй години назад, подминава историята на епохите, а пищенето достига космически измерения и заплашва всеки момент да разруши съзнанието му. Неговият другар е застанал лице в лице с него и продължава зловещата мантра:
– Лъхай! Лъхай! Лъхай! Налъха ли се, бе?
В това време, обляно от ярка светлина, момчето стои на дъното на вселенската история. Изправено е пред пирамида, изградена от злато и слуша речта на величествен, плътен глас. Той му разказва неща на непознати древни езици, които по някакъв странен начин все пак биват разбрани от момчето с прасковите. То слуша прехласнато историята на абсолюта, уверено, че стои пред самия сътворител. Богът го посвещава в първичните тайнства и му дава шанс да се отрече от земното и душата му да се разтвори завинаги в трансцедентното или да се върне обратно в грозната тленност на тялото. Вън от съзнанието на момчето всичко изглежда толкова далечно. Представите, с които е дошло в гората сутринта са се разпаднали завинаги. Момчето стои в друго измерение, където сътворението никога не се е случило, няма нищо. Бог чака избора, а то чува единствено:
– НАЛЪХА ЛИ СЕ, БЕ? ЛЪХАЙ!
Момчето напряга сили и вика силно: “ДА!”. Тогава невидима сила го понася бързо нагоре и всичко приключва окончателно. Събужда се от дълбок сън на малката поляна между храсталаците, а около него се търкалят пет сухи костилки и една нагризана праскова с полепнали боклуци. Руснакът се надига вяло, разтърква лицето си и пита:
– Абе, пич, що изяде пуйките?

Срещата на Кънчо Путкодеров с Чърчил

Възседнал веч младата вдовица

у Кънчо се появи тезгях за нова цица.

Реши в странстване да тръгне,не за друго, а за туй–

навред да прослави БЪЛГАРСКИЯ ХУЙ!

И така... в Париж, Женева и Лозана–

навред се носи пикантен слух:

„Ебач дошъл е от Балкана,

ебе, та вдига прах и пух”.

Парижки млади уруспии

изпратиха му мил привет:

„Елате! Чакаме Ви ние!

Обичаме такъв атлет!”

От Лондон дружество почтено

на висши дами и жени

писмо му писа вдъхновено:

„Към нас по-скоро намини!”

И екна гръмката му слава

навред по западния свят.

Една ли вече се надява

на Кънчовия кур ръбат.

Достигна до слуха на Чърчил

и той нали е педераст,

в любовна мъка се загърчи,

гъзът му пламна в люта страст.

И той изпрати телеграма:

„Очаквам те в двореца мой!

Приятно е да бъдем двама,

ще те посрещна като свой.”

Получил бързата покана,

потегли Кънчо по море.

На лондонските путки се закани:

„Или ще ебе или ще се мре!”

Из Лондон бродеше наслука,

дошъл бе късно вечерта

и рано сутринта почука

на Чърчиловата врата.

Две Чърчилови братовчедки

посрещнаха го с весел глас:

„Отдавна тук Ви правим сметки.

Елате по-напред при нас.”

Бъдете умен и любезен,

по-тихо, Чърчил да не чуй.

Рзправят до самия глезен

висял големият Ви хуй.”

А Кънчо скромно им отвърна:

„Излъгали са ви. Личи.

Надолу как ще го обърна?

Не е увиснал,а стърчи.”

„Стърчи ли?– викнаха и двете,

това е щастие за нас.

Наблъскай ни го до мъдете,

че тъй ще изгорим от страст!”

Съблякоха се те в салона,

полегнаха на две легла.

В копринени комбинезони

блестяха младите тела.

А Кънчо кура си извади,

с мерак насочи го към тях.

Едната страшен вик нададе:

„Ах, Боже! Ще умра от страх!”

Навън се втурна полудяла

и в страшен ужас зарева:

„Такъв хуй аз не съм видяла!

Ракетна бомба е това!”

А другата бе много кротка.

Усмихна се по навик стар

и се изтегна като котка

на покрива през месец март.

На Кънчо малко му приседна,

че загорял бе, може би.

Но като бик я възседна

и до мъде й го заби.

Изпъшка тя като пияна:
„Ой, майчице, каква ебня!”

И от уста й бликна пяна,

лицето бързо пребледня.

Но Кънчо пак не я остави

английска пичка е туй.

Ебе той пет пари не дава–

да помнят БЪЛГАРСКИЯ ХУЙ.

Накрая леко я погали

и рипна мъжки като лъв,

но тя горката бе умряла,

от путката шуртеше кръв.

Ядосан Кънчо напопържа:

"Английска путка, ех, боклук!

Щом дупето ти не издържа

защо ми се подлагаш тук?”

Изхвръкна той като подгонен,

при Чърчил се яви завчас:

„Ура! Британската корона

от дън-душа приветствам аз!”

Усмихна му се премиерът,

направи му дълбок поклон:

„Здравейте, Кънчо Путкодеров,

елате в малкия салон!”

Съблякоха се в топла баня,

възкликна Чърчил: „Боже мой!”

И Кънчовия гвоздей хвана,

главата му целуна той.

„Балканско чудо!

Тук на Запад такива

нийде не растат.

Ще можете ли като тапа

да ми го турите отзад?”

Изтръпна Кънчо, луд и смаян

и тихо промълви смутен:

„У нас такъв е обичаят,
че мъжко дупе не ебем.”

Но, цял обзет от ревност тъпа,

удари Чърчил на молба

и Кънчо, няма как, отстъпи:

„Добре бе, сър, ще те еба.”

Тогава Чърчил си подложи

гъза голям като тезгях

и малко вазелин му сложи,

че иначе го беше страх.

Напъна Кънчо уж полека,

но бързо той го вкара цял,

такова дупе тлъсто, меко,

в живота си не бе ебал.

А Чърчил в поза неприлична

от зор квичи като прасе

и като курва истерична

трепери цял и се тресе.

Накрая рече: „Браво, браво!

Направи ме щастлив и горд.

Шестнайсет ордена ти давам

и титлата английски лорд!”

Приключенията на Кънчо Путкодеров

Случи се Кънчо във Франция веднъж,
кура свой да прослави на шир и длъж!
Но във Франция не е тъй лесно,
макар да си и здрав, и млад.
И Кънчо се видя натесно-

изпадна в нищета и глад.

Животът здраво го притисна:
година безработен бе.
От глад и хуя му увисна;
не можеше и да ебе.

При граф известен и имотен
най-сетне стана градинар
и тръгна някакси живота
при новия господар.

Не мина половин година
и графът тежко заболя.
В един прекрасен ден почина
от болест нелечима, зла.

Самотна младата графиня
скърбеше много може би,
но месец само не измина,
дупето взе да я сърби.

Живота никой днес не може
в безцелна скръб да погребе.
Умрелият не се тревожи,
на живия му се ебе.

И като всякоя вдовица
замисли тя за хуй червен.
Засука вежди и ресници
и сложи си розов сутиен.

И ето, в китната градина,
закърши леко тя снага.
Край Кънчо бързешком премина,
усмихна му се на шега.

Но с нашия шега не бива
и той прошепна с весел глас:
"Какво ли ще е в тази слива
веднъж да го натъпча аз?"

Графинята погледна мило
към българина млад и здрав:
"Аж, боже мой, какъв е жилест!
Дали ще има прът корав?"

Разбра той погледа тревожен
на жадната за хуй жена.
"Мадам, простете, ако може,
да идем малко настран."

Тя знак му даде мълчаливо,
разголи нежната си гръд:
"Добре, но ако те не бива
ще наредя да те скопят."

Под малка сенчеста топола
полегнаха един до друг
и бели кълки тя заголи:
"Умирам! Ох, сърби ме тук!"

И цъфна като майска роза
путето крехко с къдрав мъх,
а Кънчо в чудновата поза
поемаше дълбоко дъх.

Той бързо панталона смъкна,
обтегна шия като ат
и кат гаубица щръкна
големият му кур чепат.

Графинята, изтръпна цяла
"Какъв хуй като шпек салам!"
Веднъж тя конски бе видяла,
но тоя май е по-голям.

Стърчи той като мощен багер
с глава като на боздуган.
Мъдете му като дисаги
полюшват се насам-натам.

И скочи Кънчо Путкодеров,
повдигна белите крака;
графинята се разтрепера
и хвана хуя му с ръка.

След туй погали го ревниво.
На Кънчо свят му се зави.
Налегна здраво като бивол
и като гладен вълк зави.

Настръхна младата графиня:
то сякаш свредел я върти,
а путката и като диня
по всички шевове пращи!

И шепне му: "Ще ме погуби!
Путето ми съвсем разпра!"
От зор тревата взе да скубе,
без мъничко не се насра.

А Кънчо, загорял и черен,
забива грездей като щик,
наема като кулски нерез
и клеца като къс мъник.

Но ето–сладък миг настава,
кръвта по жилите кипи.
Жената стиска го в забрава
и крещи: "Ох, еби, еби...!"

А той ебе като касапин,
вкарал й го бе до мъде
и голите и цици хапе,
готов да ги изяде.

За втори път се е раздразнил,
от луда страст трепери цял
и вече втори път се празни-
отдавна тъй не бе ебал.

Най-сетне–край: ще го вади,
такваз ебня не е шега,
но хуят му, уви, не спада–
стърчи навирен все така.

Помъчи го,ала не мърда–
нали бе с кучешка глава.
Тя станала бе толкоз твърда,
че само клати се едва.

Графинята от страх застена,
но толкоз беше й добре,
че каза:" Полежи над мене,
от хуй да е,ако се мре!"

Така лежаха чак до пладне,
докато Кънчо огладня
и хуят чак тогава спадна,
завърши дългата ебня.

Прибра го младата графиня,
направи го любовник свой.
И Кънчо в нов живот премина,
покойник замести той!

Вербално насилие

– Абе да ти кажа, много обичам да спя на тъмно.
– Е то по принцип хората си спят на тъмно...
– Офф, абе я сиктир с т’ва „По принцип...хората...”. Много го мразя т’ва, да знаеш. Аз седя тука с тебе и си правя труда да ти говоря някви неща за себе си, ти ми ебаваш майката. Копеле, обърни внимание, че ти обясняснявам нещо в частност за мен, а ти кво? Т’ва ли можа да измислиш само? К’во правили хората.
– Ми...
– К’во ми? К’во ми? Ми аз почвам да си мисля, че ти въобще не ме слушаш какво ти разправям. По принцип едно, по принцип друго, хора-мора... Па много принципи бе, много ги разбираш ти хората, нещастник! Само на хората принципите са ти в главата, охлюв такъв! Ти принципи имаш ли, а?
– Амии, то така ако говорим...
– Как говорим бе, конформистче нещастно, как говорим? Аз хубаво ти говоря ма ти май не слушаш, хората така ли правят бе, нали ги знаеш хората как са по принцип? Кажи бе, тъп!
– ...
– Абе аз к’во се разправям с тебе? Аре сиктир от тука!


31.05.2009
София.

"Из дневника на един абитуриент"

Така се случи, че цяла нощ се премятах в леглото и не можах да заспя. Губех се потен в оплетените чаршафи, изпаднал в онази лепкава просъница, която създава ужасен дискомфорт и донася най-тревожни видения. Плавам аз из хлъзгавите морета на майската нощ и се прехвърлям ту по корем, ту по гръб – ту на рамо, ту на не знам си какво си и през цялото време съм схванат и изтръпнал, но не мога да направя нищо по въпроса, защото уж спя. Всъщност хич не спя, а тичам – даже не тичам, а направо бягам, защото ме гонят. Летя като хала през някаква джунгла и помитам по пътя си всякакви храсти, фиданки, оплитам се в млади лиани и ги разкъсвам с тежестта на бясната си инерция. Така може да тича само човек изпаднал в безизходица, обладан от див ужас, който знае, че ще е пагубно ако го стигнат – няма връщане назад. Целия издран и подпухнал от ударите на клоните аз се стрелкам между дърветата, а по петите ми – стадо бесни маймуни. От време на време се обръщам да следя как се движа и бивам ужасен от вида на свирепите примати, които искат да ме пипнат. Двайсетина маймуни с потна, лъскава – черна като маслина козина, изпънали жили се набират напред, изглежда наистина са ми ядосани за нещо. На чело са техните главатари – три огромни горили, грухтят и тръскат глави в бесни пристъпи. Успявам да видя, че всяка от тях е наострила голям, ярко червен чеп между чудовищните си бедра. Уморен съм, но адреналинът ми достига такива нива, че драсвам още по настървено напред, на зигзаг, между редуваващи се палми и улични лампи. Странно е как фонът на джунглата се смесва с урбанистични пейзажи. Виждам пред себе си няколко циганки с метли, които смитат последните окапали листа от асфалта върху голяма горяща купчина, след което сами скачат в нея и завалява сняг. Потресен съм, нали е Май месец? Продължавам да бягам на големи разкрачи и след един лъвски скок се озовавам в канала на Перловска река, успявам да се изкача на другия бряг и хуквам към Орлов мост, където се надявам да хвана рейс и да се измъкна под носа на маймуните. Копелетата взимат водното препятствие на един дъх и набират преднина. Скапан съм, всеки момент ще ме докопат. Наближавам спирката за към Цариградско и ставам свидетел на обезсърчителна гледка. Кръстовището е задръстено от ръждясали коли и автобуси без шофьори, спирката и павилионите са полуразрушени, покрити с мъхове и лишеи. Наоколо няма жива душа – изглежда, че са минали стотици години откакто за последно бях тук. Навсякъде се стели блатна слуз и висят парцаливи растения. Един динозавър подава глава в далечината на Борисовата градина и отхапва върха на бетонния обелиск. Това преля чашата. Спирам замаян и дишайки учестено поставям ръце на коленете си. Секунди по късно горилата с номер едно в хайката ми надава камшичен удар с лапа в тила и надолу по целия гръб, разкъсва дрехите ми, болката е нетърпима. Залепям се по очи на буренясалите плочки и какъв срам – гол съм и чувствам, че съм на път да се разплача като някакъв сополанко. Целият ми клас, облечени в пищни бални тоалети са се наредили на платното за движение и наблюдават сцената, същевременно крещят числата от едно до дванайсет и ми се хилят. Зная, че всеки момент маймуните ще започнат да ме ебът…

На сутринта се събудих рано, трябваше да стигна навреме в училище за церемонията по изпращането. Поглеждайки се в огледалото изпитах силна погнуса от вида на отпуснатите ми телеса, сякаш ме гледаше някой непознат мърльо – рошав и потен наркоман в абстиненция или нещо от тоя сорт. Във всеки случай това бях аз и трябваше да се овладея и да направя нещо за себе си, час по скоро. По дяволите имах нужда от козметика в онзи момент, но не ми се намираше нищо подходящо. На първо време реших да се поизмия и да си среша косата. Всичко това направих със страшно нежелание и след като си изчетках зъбите, скочих в първите шорти, които ми попаднаха. После стъкмих някаква нелепа комбинация с една бяла ленена риза, скочих в кецовете и поех към спирката небръснат и обрасъл. Мислех да пия кафе преди да хвана автобуса, но го видях да се задава и се наложи да потичам. Качих се в последния момент и осъзнах колко съм потен и как съм забравил да се напръскам с дезодорант, и как смърдя на пор, и въобще: ЩО ЗА АБИТУРИЕНТСКА КАРИКАТУРА СЪМ АЗ БЕ МАМКА МУ? Гангстерското настроение което изпитвах докато вървях през квартала в стил „Грам не ми пука как изглеждам, щото съм пич!” сега се изпари напълно. Вече не бях пич, а притеснено лайно. Поздравих няколко познати с половин уста и зачаках да пристигнем в училището, макар че ми се искаше да избягам и да се скрия някъде. Когато слязох пред училищния двор вече се бях сварил и разкопчах трите най-горни копчета на ризата, това ми придаде още по-селски вид. В контраст с моята външност почти всички останали изглеждаха така да се каже ослепително. Аз окончателно сгънах чадъра. Всички мацки се бяха препекли на солариум и носеха какви ли не тоалети, имаше всякакви персонажи, от принцеси до млади бизнес дами с полички и делови сакенца. Съучениците ми пък до един изглеждаха като босове, известни тенисисти, футболисти, автомобилисти с ланци, гривни, прически и каквото друго там трябва. Имаше разбира се и групичка от няколко металисти с кубинки, разни кожени одежди и черни фланелки с мокри петна под мишниците. Може би по неадекватност на външния вид се доближавах най-много до тази компания, въпреки че не ми беше приятна. Заразмахаха се цветя, балони и сърдечни пожелания. О, боже, колко сърдечни бяха всички в този час. Младежите се прегръщаха и целуваха по бузите, смееха се и плачеха заедно, след което всички скандираха числа. Въздухът бе изпълнен с коктейли от благоухания – мускусни, дървесни, остри, меки и други. Моята глава се мяташе, болеше ме, пиеше ми се кафе и нещо друго ми се правеше. Ах, колко силно желание изпитвах да правя нещо съвсем друго във този момент, въобще обаче не знаех какво. Тогава дойде кулминацията, finite, аз изтичах до храстите и си изповръщах червата в серия от конвулсивни спазми на стомаха, пребледнях, ушите ми бучаха и всички красавци около ми се смееха до припадък.
Така дадох началото на една грандиозна абитуриентска излагация.

Илюстрация: СВ

КЪНЧО ПУТКОДЕРОВ

Летят безценните минутки,

години, векове летят

и много милиони путки

поебват се на този свят.

И много курове големи,

израсли в родния Балкан,

изригвали са гъсто семе

като от кратер на вулкан.

Но като Кънчо няма втори

със хуй такъв голям и твърд,

за него вече се говори

навред по всеки земен кът.

Ще чуете кокетни дами

из всички западни страни,

ей тъй пред дружките си само

как спомнят своите младини:
„...То беше срещата ни първа

през месец май в зелена ръж.

За първи път аз имах дързост

самичка да изляза с мъж.

Ръжта висока бе и гъста,

полегнахме до малък слог;

той мъжки хвана ме през кръста

и впи се в мене като смок.

След туй с премрежени ресници,

зазбравил, че ще стори грях,

засмука тлъстите ми цици,

пък аз едва ли не примрях.

А щом ме хвана за путето,

изтръпнах цяла, разбери.

Над мен се завъртя небето

и в облак слънцето се скри.
Нататък...повече не питай,

не помня нищо в оня час.

Самичка вече се досещай,

че с него първо се ебах.
В путенцето меко, тесно

големият му кур червен

не е проникнал никак лесно,

навирал го е целий ден.
А щом отворих си очите,

почувствах вътрe шиша,

набил го бе до макарите,

а отзад се вееше пергиша.
Как бързо времето летеше,

над тази трепкаща луна,

а той ебеше ли, ебеше

и сладка бе тази ебня.
И после не скърбях за туй,

че отне ми моминската чест.

Да имах, мила, този хуйчец,

бих дала всичко, всичко днес.”

Така припомнят си с тревога

навред за Кънчовия хуй

и често молят се на Бога

горещите молби да чуй
А как ли спомнят си го Чърчил

и Айзенхауер в този час.

От дива злоба те се гърчат

и готвят водород за нас.
Но ако те решат да вдигнат

война под родното небе,

един БАЛКАНСИ ХУЙ им стига,

ТА МАЙКАТА ДА ИМ ЕБЕ !!

Анатема

Библей Библеев бил добър человек, писател бихме казали и поет. Пописвал си той га му било сладко на душата, но и поработвал доста та хората тъй и не намерили повод да го обявят за пройдоха, както става с повечето пишещи люде. Добър человек, добър. Библей ходел къде ходел – на мравката път струвал. Работил съвестно като чиновник в града, свършвал си той работата па сядал и да си подращи. И добре му се връзвало, все едни китни стихове, едни убави разказчета дето ги четеш и благо ти става; да ти се прище да си обуеш едни тарлъци, да се отпуснеш удобно на миндера, да ти стане топло, да ти стане още по-харно.

Библей Библеев пишел много, разпращал насам-натам по познати и все го фалили, все машала му връщали. Той пък, какъвто си бил скромен все недоволен ходел. „Нещо не съм завършен поетист аз, незавършен съм, ей!” – горчиво споделял Библей. Приятелите го тешали и засипвали с благи приказки. Той само се усмихвал срамежливо, радостно му ставало и свеждал глава свенливо; вътре обаче пак го човърка, червик му гризе душицата, червик на съмнението, че е незавършен. Под влиянието на едни таквиз мрачни настроения Библей Библеев се прибрал една вечер от кафенето, врътнал ключа на вратата два пъти по Бодлеров * пример и останал сам. Залостил се писателя и шест седмици не показал носа си отвъд доваря. Така превършил рано-рано килера със зимнината и на герана всичката вода изпил. Месец и половина Библей чел и препрочитал светите книги и дращел едни такива чудни стихове. Едни живи, волни били римите му, дето ги имало и символично въплащавал идеите си та се получавали същински лирически главоблъсканици. Така лека-полека се родил един цял поетически цикъл – пълен с библейски мотиви. Библей едва изписал тетрадката и като я плеснал у масата, духнал си газеничето и право в кафенето с тържествуваща физиономия на сурата, че да си пийне една ракийка за здраве и да се пофали.

Разчуло се из интелигентските среди на село, че Библеев е написал сборник и взели да любопитстват хората, и да го подпитват. Даскалът, пръв приятел на Библей, преписал тетрадката му и захванал да ходи с тоя ръкопис като апостол из околията и да се фали, че в неговото село се родила модерната поетика. Просълзявали се много от четящите – ахкали, охкали па надигали на един път чашките като благославяли чиляка Библеев като някой месия. Не траяли дълго обаче тия славни дни на ентусиазъм по новото и един препис на стихове от някой си Б. Библеев стигнал, незнайно как, до околийския синодален намесник отец Арсений, дето също минавал за учен човек. Подметна ли му ги някой, по пощата ли дойдоха, не знам? Арсения прехвърли тетрадката набързо, чеса се по побелялата глава, дърпа си брадата и се чуди и не можа да се начуди, така повтори и потрети. Потъна в размисли тоя божий човек и прие сериозен вид. Цял следобед гледа в тетрадката, очи не откъсва и мърда бързо устни в молитва. Забрави да вечеря Арсения и отмени всичките си опела и една важна панахида, само чаша червено вино сколаса да гаврътне. Накрая свъси вежди тоя страшен човек и като ревна – „АНАТЕМА! НАЗАД САТАНА, НАПУСНИ ТАЯ ОБИТЕЛ БОЖИЯ!” – надигна се и метна тетрадката със стихотворенията през прозореца все едно беше червива.

Когато попската процесия влезе в селото, всички сториха път, колите дето се връщаха от къра отбиха встрани и мъжете свалиха шапките си. Невиждано, голямо нещо бяха тея черни раса, тия високи килимафки, щото такава чест не беше спохождала тоя край никога. Най-отпред вървеше синодалният намесник Арсений, облечен с пищно окрасен епитрахил като енергично се кръстеше и ръсеше със светена вода. Отстрани му ходеха двама голобради дякони в бяло, следвани от двайсетина пуслушници с черни одеяния. Слънцето печеше жарко и около божията свита се кълбяха прахоляци от черния път. На селяните им премаля, някой би камбаната и две-три дечурлиги, дето се бяха сгушили в майките си ревнаха. Усещаше се нещо страшно да се носи из въздуха в този ден, разтворено в гъстата мараня. Библей Библеев беше в кафенето, там постоянно висеше, откакто го уволниха от канцеларията след шест седмичното му отсъствие. Завариха го да разяснява нещо за текстовете на Гете на един свой комшия, дето по стар маниер още ходеше с калпак и антерия от щавена кожа. Оня отпиваше анасонлийка, сучеше мустак и гледаше вдъхновено. Синодалната процесия спря пред кафенето, Арсения се огледа и подпита селския клисар, дето се беше повлякал след тях като някое гърбаво зомби:

– Тоя ли е? – сочеше Библей, който единствен тук беше с редингот и връзка по французка мода.
– Тоз,тоз, същият. – отговори гърбушкото.

При създалата се съмнителна ситуация онзи с мустака забрави и за Гете и за Библея та чак и ракийката си забрави и като хукна в уличката – не го видяха повече. Попът издигна величествено ръка и занарежда нещо на славянски като в края на строфите по три пъти викаше страховито – „АНАТЕМА, АНАТЕМА, АНАТЕМА!” – вместо припев. Библеев едва се сдържа да не припадне, какъвто си беше притеснителен пък и набожен. Впрочем никой не го и пита вярва ли – не ли, кръстен ли е, не е ли? Право го бастисаха и го анатемосаха от православието, ей тъй насред мегдана. На Библеев най-страшно му се видя, когато Арсений цитира перефрази на неговите стихове, следвани от „Бягай Сатана” , „Анатема!” всяко по три пъти. Накрая показно бе изгорена и една тетрадка с препис на библеевия сборник, дето клисаря донесе отнякъде. Библей Библеев едвам успя да претича до двора си, без да го пребият с камъни, залости вратата и зарида. После легна на леглото спря да се храни, втресе го и след три дена мъки издъхна със страшна гримаса на лицето.

Седмица след събитията пред кафенето селяните разбиха вратата и намериха Библеев подут. Прибраха го в един кърпен човал и го извлякоха. Вечерта в черквата бе дадена извънредна служба и категорично се реши поетът-грешник да не бъде погребан. Закараха тялото извън селото и го хвърлиха на едно стърнище да го ръфат кучетата. Скоро се размириса силно, тъй като се случиха пак горещини и изгориха тялото да не тръгне някоя зараза. Така се свърши с поетическия писател Библей Библеев, чието творчество дълго време беше забранено от кметовете на неговото и околните села, които особено държаха на покровителство от църквата. Само в някои даскалски среди продължаваха да се разпространяват тайно апокрифни тетрадки под силен страх от анатема.

* Пародийна препратка към поемата „Един час след полунощ” от Шарл Бодлер:
„Но първо – двоен ключ на вратата. Мисля, че това превъртане на ключа ще удвои самотата ми и ще укрепи барикадите, които ме отделят сега от света.” (бел.авт.)


София
26.04.2009

Метафизика на самозадоволяването

Доц. Д-р Диму Боргир

Две школи водят ожесточени борби помежду си за установяване на превъзходство– онанистите и мастурбаторите. За да можем да вземем страна в този исполински спор трябва да вникнем в семантиката на тези течения.И така.... Някъде в началото на XII-XIII в. пр. Хр. в село, близо до Мачу Пикчу местен ербап отглеждал двама сина- Онанис и Мастурб. Достигнали полова зрялост, по естествен път те израснали до идеята за чикиджийство. И въпреки че и двамата извършвали едно и също възвратнопостъпателно движение следствията, които настъпили били коренно различни.

При Онанис настъпило героично израждане и донкихотовство, като основни градивни елементи се явявали икебаната и грънчарството ( от там, между другото, произлиза и грънч вълната, както и специфичното за XXв. Джаз-фънк движение, именуващо се „джънк”).Онанистичната загуба на спермални флуиди води до нужда от съзерцание, естетизъм, изкуство и любов към женските форми. Поражда извънтелесна проява на духа, контакт с козмичните енергии и трансцеденция. Много от великите мъже на новото време били изтъкнати обществени онанисти – Александър Македонски, Гай Юлий Цезар, критския Минотавър, Ахил, Сър Алекс Фъргюсан, сър Пенелопе Круз, Айнщайн и Кафка (за последните 2-ма се смята, че са били любовници и членове на неправителствен английски swing клуб в близост до Тадж Махал).

Един по-дълбок поглед върху явлението ще доведе до заключението, че онанизмът е по-скоро метафизичен процес, в следствие на присъствието на мутационни гени, свързващи дясното полукълбо (отговарящо за емоционалността) с левия фруктувиден тестис. Или както редица изтъкнати учени приемат формулировката, разпространена от БАН- „мозъчна чикия”. (трактовка, доста подходяща за онанистично-ономастичната физкултура)

Мастурб, противно на Онанис, получил недъзи, изразяващи се във вторичните полови белези– ослепяване, буйно окосмение по пръстите, активно оглупяване и полова немощ. Ако пречупим мастурбацията през призмата на женевската конвенция от 1803 г. лесно ще достигнем до извода, че тя(мастурбацията) е пострегулярен, вътреличностен катаклизъм, циклично настъпващ по абсолютна вина на назадничевия субект.Въпреки че действието е физически изблик на физически нужди, то засяга тантрическия мироглед на западношанхайските монаси Фреге. Монасите Фреге използват мастурбаторската практика за мъчения и окултни мероприятия, водещи до екзалтация и унищожителни оргазми.В допълнение е интересно е да се отбележи, че тази флуидна ерупция засяга и мозъчната дейност. Честата практика води до неустоимо влечение към кич и циклично израждане, въплътено в тръскане на кореми, гърди и баджаци. Поради неимоверно голямата разпространеност на този съдистичен катализатор на простотия хората от средната древност са учредили култивация на онанисти и мастурбатори. Те с ужас установили, че мастурбаторите многократно превъзхождат останалите, в следствие на леснодостъпността на идеите си. След този експеримент учените решили да сбият мастурбаторския контингент в един специфичен ареал в Централна Европа– Балканите, а актът на селско чикиджийство нарекли „Балкански синдром”. След време се забелязало , че самосъжителството на индивидите еволюирало до зараждането на субкултурен етнос, оформил свой фолклор и култура. Макар и все още на примитивно ниво.В заключение мога да допълня, че картагенски изследователи доказали, че в кръвната плазма на Онанис и Мастурб се намирали двата основни гена, отговарящи за подтика към самозадоволяване, в резултат, на което възникнали Минойската и Майската цивилизация, Атлантида и Египет, райската градина в Месопотамия и Дяволското гърло в днешна България.Вероятно, най-изтъкнатият мастурбатор е Клеопатра, заедно с Хитлер и Боб Дилан,чиито корени се крият именно в нейната рода. Интересен факт е , че в сряда тетевенски моряци откриха вкаменелости на бебешките черепи на Луй XIV до XX, Маргарет Тачър и Чегевара, разкриващи следи от ортодоксална самозадоволителна техника. Тази техника може да отвори пътя към откриването на лек срещу СПИН-а, преяждането и глюкозните свормирования по горното небце до мъжеца.Изследванията ми върху потеклото на Онанис и Мастурб ме доведоха до доста интересна местност, наречена Миришлери, където, изглежда че двете начала съжителстват в абсолютна симбиоза и са довели развитието си до нови еволюционни етапи.

„Журналистика Петрова”

Тя беше обещаваща, млада журналистка, която слушаше обедните новини на спуснати щори и гледаше умно в тавана. Изведнъж вниманието и бе привлечено от плющящ звук. Веднага след него последва втори такъв. И трети, четвърти... Не беше от радиото. Обърна се настрана и що да види? В единия край на стаята се наредили една колонка мишки, които се засилват и блъскат острите си главички в тапетите на отсрещната стена. При сблъсъка следва своеобразна експлозия и от малките черепчета ефектно изригва червено-сива пихтиеста маса. Така една по една мишките се самоубиват и на тяхно място застават нови и нови. Периодично плъхове, с големината на малко коте, също се нареждат на опашката и изпълняват ритуалния спринт срещу стената. Техните задни крака са значително по-силни та успяват да отскочат нависоко, като по този начин допринасят за изразителни кървави петна върху цветущите тапети. Картината започна да става подчертано зловеща.
Това зрелище продължаваше вече повече от половин час. Тя разбра това, защото новинарската емисия беше в своя край и предстоеше метероологичната прогноза. В единия край на стаята вече имаше прогресираща купчина сиви трупчета. Честно казано, тя започна леко да се притеснява. Сбърчи вежди, концентрира се и след като си придаде сериозен вид, се запритеснява с пълна сила. Вече се пукаше по шевовете от тревога, когато по радиото съобщиха, че има магнитни бури. В миг всичко се изясни, напрежението спадна. Тя беше отново спокойна.

Любовта ще спаси света

Трендафил си вървеше по пътя. Беше му леко на душата, защото бе отпаднало тежкото бреме на девствеността. До скоро си мислеше, че никога няма да срещне подходящия човек за това, но ето че в един дъждовен ден, преди седмица улови очите на половинката си– дълга къдрава коса и дълбоки очи, невероятни крака и страхотнотно дупе. Казваше се Ив. Повече не му трябваше, за да разбере, че това е любовта, която чакаше. Веднага размениха телефони и от другия ден вече бяха неразделни. Ходиха навсякъде заедно– ядяха дюнери на „Альоша”, караха колела на гребната база, натискаха се по пейките в детските градини. И ето там, в една от тях, до играещите си деца в пясъчника, в един опикан ъгъл се осъществи първата стъпка на Трендафил към активен сексуален живот– свирката.Опитността на Ив веднага пролича– умело боравеше с езика, а хуя бе лапан с удоволствие и любов. Ив усети, че Трендафил свършваше и реши да му направи изненада– хвана го за дупето и натика чепа му в гърлото си, с готовност да поеме Трендафиловото семе. Момчето избухна...След това двамата влюбени, хванати за ръце, изчакаха племенника на Ив да излезе от градината.Петък вечер...двойката прекарва заедно вечерта. Всичко е на място– виното, свещите, плодовете със сметана, розовите цветове върху сатенените чаршафи. Трендафил и Ив се кискат в специално приготвената вана с кристали и жожоба. И двамата усещат възбудата. Започват да се целуват, насочвайки се още мокри към спалнята. Любовната игра е зашеметяваща. Въпреки че е неопитен Трендафил не се притеснява, защото половинката му нежно показва какво желае. След половин час вече се любят. Трендафил усеща лека болка и дизкомфорт, но му харесва и не иска да спират. След като Ив свършва се намества и му показва, че е негов ред. Момчето го вкарва в гъза му и започва да го лашка със силни тласъци. Удоволствието е огромно, Трендафил не издържа и еякулира, крещейки „Иване обичам те!” Така...сити и ебани, двамата влюбени заспаха.

Високопатетично.

Вървя по трънливите пасища на моя живот. Навсякъде неизорани говна и гноясали мечти...оглеждам се –пустощта се впива в зора ми. Бушуващи нелепости се пукат около мен, а аз танцувам със сина Божий върху убитите души на грешниците. Щастлив съм!

Дневниците на кафевите обувки

доц. Д-р. Диму Боргир
23.11.1947 Село Миришлери

Конспект 1:

Цялата тази ситуация ме подтиква към леко озадачение. От 25 години съм пътуващ летописец–картограф, а до сега не съм виждал по-противно село. Какво ли са си мислили нашите прадеди, когато са поставили основите на това населено място. Защо му е на някой изобщо да припарва тук, камо ли да направи това мучурище свой дом, където да ръстът децата му. Това е нелепо и неоправдано от гледна точка на съвременната градоустройствена наука, но за това после. Известно е, че село Миришлери съществува повече от 500 години и е основано от странстващи турци и български овчари. С названието „Странстващи турци” по онова време са наричали специфична османска секта, за която били характерни дългите коси и ловно-събирателските привички. Те били разкрепостени хора и най-много от всичко мразили да работят. Шаманът на сектата, наричан още Падишах, държал лиценза над отглеждането на рядка и особена порода азиатски петли, които се доставяли в цяла Европа чрез италиански търговски кораби. Любопитен факт е това, че съвременните изследователи смятат Тарзан (популярно дете на джунглата открито през 20те години от британска експедиция в Южна Америка) за потомък на странстващите турци, основатели на Миришлери. Родителите му избягали през Средиземно море при големия катаклизъм от 1592 година, когато мучурищата в близост до селото рязко се надигнали и заблатили цялата местност. След 170 години на съвместен живот с българите турците избягали, оставяйки своите побратими в условия на зловеща смрад, която се чувства и сега. (Между нас да си остане – това шибано село мирише на дрисня, а странното е, че на жителите това им допада. бел. авт.)
В центъра на селото – мегдан, както го наричат местните, се издига комунистически монумент, изобразяващ менгеме като символ на занаятите, които са дошли на почит по тези места след напускането на турците. Забелижителна е и селската седянка – една от най-дългите в района. Тук всяка година се събират напети левенти от десет села с надеждата да намерят късмета си сред миришлерските моми.

Конспект 2:

В този по своему уникален ритуал се осъществява сблъсъка на хилядолетни култури– от една му страна са турските тарзановци,а от другата–новообразувалият се български етнос. Момците от различните села трябва да донесат дарове и улов, убит с миришлерската тачанка. Нещо повече- убитите животни трябва да присъстват в пределите на селото домакин. Точно по тази причина седмица преди ритуала може да забележите група от млади мъже да търчат из селото, стреляйки по добитъка на съседите.Често дори се случват боеве м/у различните групи момци за бойното приспособление. От своя страна момите, които предварително са обявили участието си в брачния ритуал, трябва да се облекат по двойки в костюми на триноги крави и да обиколят селото врата по врата. (този процес се явява метафора и молебен за плодородие, берекет и семейно щастие). Поради всеобщата какофония в селото нерядко се стига до кървави инциденти, изразяващи се в припознаване на момичетата- крави в истински такива и отстрелването им от момчетата. При такива случаи се свиква селския събор, членовете, на който са избирани от 13 селски околии в продължение на една петилетка. Трудно е да се каже точно с каква цел, но моето предположение е, за да отдадат почит на загиналите момичета.Боцманите*държат реч и след това се пеят песни за нещастна любов и разбити сърца. По време на тези песни, стари и млади се качват на масите и започват да танцуват, осъществявайки телесен контакт помежду си. Друг интересен факт в село Миришлери е изключително ниската смъртност и висока продължителност на живота. След продължителни анализи и серия от изследвания стигнах до извода, че това се дължи на богатото наличие на хлорофил във водата. Но продължителната употреба на хлорофил води до появата на генетични мутации в следващи поколения,косопад, свивания на дихателните пътища, преждевременна еякулация, нежелана бременност, анални изстичания, както и миризливи крака....

*(оказва се, че нарицателното „боцман” е широко застъпено в този географски район и носи смисъла на неоравновесен човек, често пътувал из водни площи с лодка- самоделка.Главната цел на тези пътувания било крещенето и събирането на житейски екзистенции)

Конспект 3:

Един твърде повърхностен поглед над миришлерското общество би довел до заключението, че това са изключително уродливи хора. Моето теренно изследване, обаче, доведе до напълно противоположен извод. Изправени сме пред един нов свят, „държава в държавата”, който се характеризира с неимоверна чудатост, наситеност на паранормални явления и склонност към самоуправление. Разбира се, в чисто символичен план, понеже това са все характеристики, несъвместими с комунистическия интернационал, който гордо строим.
Един път годишно, по време на лятното слънцестоене, когато термометърът отчита точно 38 градуса в полунощ един от великите селски сомнамбули изпада в религиозен транс. Ритуалът се наблюдава от жителите на цялото село и тези от близките околии. Най-често ролята на сомнамбул заема някой от изтъкнатите боцмани, който след изпиването на литър блатна вода с ракия започва да говори несвързано и превръща животински тор в марципан. Този процес се характеризира с отделянето на големи количества газ и остра задушлива миризма, както и с излъчване на ярка светлина, видима в радиус от няколко километра. Хората смятат за изключителна кармична предопределеност, възможността да се докоснат до боцмана по време на ритуала. Стълкновенията от вярващи по време на празника често взимат жертви и завършват с голям брой ранени. Близки в това отношение са само ежегодните посещения в Мека от страна на мюсюлманите. Под звуците на каба гайди, тъпани и зурни черодея, изпълнител на ритуала, претърпява различни превъплъщения, подкрепени с мистичен танц. За части от секундата той заема ролята на сеяч, орач, берач, извършва молебен за дъжд, играе великденски заек, корабокрушенец и дори гремлин. В края на честването зрителите преживяват катарзис и духовно възвеличаване. В тази нощ кръвта се съсирва по-бързо, раните зарастват, а много от болните биват изцерени.
Миришлерци са вярващи и много стойностни хора. Те са работливи, услужливи, находчиви и винаги позитивно настроени. В свободното си време, което не е много, те се занимават главно с изкуство. Известна е псевдо-танцовата школа от този край, както и керпиченото ваятелство. Миришлерският гений не веднъж ни е одивлявал с изяществото на самобитните, местни мотиви.

Конспект 4:

Едно странично проучване на мой колега и съратник, чието име няма да цитирам поради нарцисизъм и ревност, твърди, че гениалното израждане на миришлерци се дължи на фистулни израстъци в мозъка им. Чрез сложен биохимичен процес на взаимодействие гнойта от фистулите се смесва със сивото вещество и предизвиква невменяемост, близка до разбиранията за „гений”. Аз бих се съгласил с такова твърдение, само ако мога да изследвам мозъка на даден меришлерски индивид в зряла възраст.
Интересно е да се отбележи, че в този специфичен ареал дъждовалежи се случват изключително рядко. Когато това се случва в Миришлери се забелязва изключителен строителен подем. Всяко семейство разполага с лична ритуална баданарка, чрез която измазва стените на дома си. Баданарката се потапя в хомогенна смес от дъждовна вода и фекалии и след това се нанася с вълнообразни движения върху постройката. Най-често тя е вдигната на 3 метра от земята и основите и се крепят на щековидни подпори, които периодично пробиват пода и пробождат някой от членовете на семейството. Така,чрез това своеобразно побиване на кол се осъществява мост с езическите прадеди.
Всеизвестен факт е, че главен атрибутивен елемент в бита на миришлерци е кормилото. Този сложен метафоричен предмет е натоварен с множество смисли и качества във всекидневното пребиваване. Функциите му варират от хаванче за трошене на орехи, през бъркало за торта, до уред за извозване на незаконни имигрантски маси през опасния ориент по време на бури, цунами, тайфун от врещящи папагали и други специфични хепънинги.
В заключение мога да кажа, че по време на съжителството ми с тези извънредно интересни индивиди достигнах до прозрения за собственото ми съществуване и висша цел. Те ме подтикнаха към аскетизъм и врачуване. Показаха ми пътя на светлината и тантрическото познание. Насърчиха използването на ортодоксални методи за самозадоволяване и прехрана.

Автор:

Отбор Комоцио !!!

сюрреализъм

Сърцето изтласква мъртва кръв,

душата спотаява надигащите се викове,

гъст дим се показва зад ъгъла и чака да разпилее вътрешностите ми.
Някъде, извън рамките на моето съзнание седи дяволът, посочил с пръст детството, смеещ се... повръщащ върху спомените на човечеството.

До него седи Мария Магдалена и се моли на Верлен за последна глътка надежда. Той, изстинал и абсентясъл, обръща пияния си взор и със зловонни слова изрича молитва–моли за прошка Бог и го проклина за създаването на човешката смрад, обитаваща и оскверняваща плътта на планетата.
Райската змия е мъртва,

доброто е разпнато,

хората се самоизяждат, газейки в река от жупел и сперма, неверни и обезумели, а Иисус Христос се разхожда между тях, облечен в анцуг, щракайки с пръсти и кършейки кръст и сам Господ Бог гледа отгоре на всичко това тих.... и невъзмутим....

Часовник

пищящ.

разочароващ.

кретенски.

свистящ.
ебящ.

заспал.
Тръгна с ясна, чиста мисъл.

Миротворец

Мъглявина на чародейка

Тя крачеше в мъгливата нощ. Само стъпките й отекваха по пясъка. Духаше вятър, който разпръскваше песъчинките и караше путката й да се свисти. Чу се ехо– злокобно, глухо, незнайно. Тя ускори хода си, усещайки нечии очи...Вече тичаше, когато го чу, точно зад нея. Обърна се...но там нямаше никой. Тогава тя осъзна, че вече е сама и няма кой да я успокои, нито да я ядоса....Разбра, че е наебана, изхабена и изоставена....разбра, че вече няма кой да застане между краката й, освен потната влага на нестихващия житейски студ.



грозен face

И замириса на море...

Просто не мога да спя повече, ставам рано сутринта, около 10 часа, което за разгара на лятото си е зора–зазорила... Много съм потен, белите чаршафи са на топка и чак ми убиват, фланелката ми се е увила около тялото, залепнала като прани гащи. Веднага ставам, не мога повече така сигурно, защото съм страшно превъзбуден. Знам, че утре рано сутринта заминаваме на море и това не ми дава мира от една седмица насам. В началото се ядваше, просто броях дните, а сега е нетърпимо, чувствам че ще ми стане нещо, не отговарям. Обърканите ми детски представи за предстоящите две седмици се прескачат и се сливат в някаква своеобразна неадекватна каша. Пясакът става памук, водата – кока кола, а аз опипвам момичешки дупета и набъбнали малки цици в дървени бунгала – палати. Улисан в такива миражи се обаждам по телефона на най-близкия съсед – агент, заедно с когото ще ходим към морето и съм сигурен, че ще разбере моето състояние. Оказва се, че той също се е събудил рано и го хващам на вратата, сиреч, иде към нас. През това време слагам на котлона вода да ври. В момента съм толкова объркан, че не знам какво точно да сторя.
Въртя се като пумпал, горещо е и навън се чуват кучета, котки, юрдечки. В тази обстановка, в този определен град човек се изпотява бързо и придобива усещане за прахуляк, царевица, слама и каруци. Водата вече ври, пичът е вкъщи, на мен в огромна степен не ми дреме и по този случай изсипвам във врящата тенджера цяла опаковка от 250 грама ароматна "Нова Бразилия". Знам, че такава доза кафе може да бъде пагубна за детската физика, но рискувам понеже утре съм на море, а денят е чудовищно дълъг...

В следващия момент се хиля неадекватно пред недоумяващия поглед на съседчето, което не пие кафе. Сърцето хлопа, кръвното налягане чупи рекордите, а аз си пускам етно музика и допивам втората чаша. Мамка му, очертава се дълъг ден. Но е приятно. Фантазирам вагини и ебане със съученички, аз съм син на Мич Бюканън и имам червени гащета. Ходя по плажа и лицето ми лъщи като гъз на педерас. Брутално е, кафето ме прави луд. Вече карам колело без ръце и се смея, а касетофона лети в пространството. Минаваме покрай група цигани със земеделски сечива–те не знаят какво ми е, те не ходят на море. Два часа по-късно еуфорията започва да ме поотпуска и препълнен от впечатления след изминалия трип се отпускам на дивана. Гопето, така се казва съседчето, ме гледа влюбено. Обръщам се към него, полуотпуснат, с мазна усмивка и му кзвам, че е педерас и да спре да ме гледа така. Той ми се хили. Усещам накъде отиват нещата и направо питам:
– Е нещо гланцирано не можа ли да измислиш?
– Гланцираните ти ги знаеш, пък и лепкат вече.
– Ееееее, верно ли бе и к’во е тва?
– Ми вестник, „Казанова”.
– Дай го!
Двамата започваме да си правим чикии, като сме отворили вестника на средната страница, където е фотоисторията. Снимките са точно шест – две глеми и четири малки с минети и акцент върху гърдите. Жулим яко! Ако влезе някой–край. В кулминационния момент телефонът звънва. Гопето губи контрол и се изцепва върху блузата си и малко на дивана. Аз омазвам цялата си ръка и тръгвам към слушалката със смъкнати гащи.
Оказва се, че била майка ми, да питала какво правим и дали съм ял. Мамка му, сега ли точно реши да ме проверява, та стана такова мазало. Е, но нормално, все пак съм само на 12, жената се притеснява.

АМИН !

Стоя в лекция и грозно псувам,

седя на стола и се опитвам да мърсувам.

Ебах ти скуката, ебах!
Шъ взема аз да стана факан монах!

Католик голям ще бъда,

ще милвам в скута мънички деца

и ще търкам в тях моите яйца.

Ще ги обичам, окураважавам и тешъ,

барем някое от тях ми пусне да ебъ...

Тогава попът нагъл бързо ще ме спре

и ще крещи злокобно, че така дете не се ебе!

Трябва първо със близалка, после малко кекс

и чак след това да говориш сам за секс.

Аз...забележките приел

и църковния канон зачел

ще продължа моя житейски пост

с малкия си сладък гост.

Искам да помилвам нежното мишле

и да си играя сладко-сладко с малкото пишле.

Накрая...задоволен и леко изморен ще махна със ръка,

за да влезе другото дете и да продължа със греха!

Принц!

Понякога живея като принц.

Един живот,

очертан с чест и благородни деяния.

Неморални завоевания?!?

Пленявам принцеси с чистотата на сълза.

На добрия стил покорен роб съм аз.

Пристигам във съня им след голяма чаша грог,

притихнал връз гърба на дорест еднорог...

Но това е само понякога.

През другото време,

аз съм....

....покъртително противен!

"Ода на радостта" и една "Тривиална история"

Ода на радостта

От заник слънце озарен

аз те чакам, сам...навън

и със мисъл за ебане заразен

барам силно моя трън.

Искам да проникна в теб набързо,

да не чакам излишно за развръзка.
Гъза ти сладък да поема във ръце

и да почнат лудешки танц моите мъде!

Циците ти аленочервени не ще останат кротки ни за миг!

А ще докарам върху тях емоционалния си пик.

Баджаците се друсат в необуздан, лудешки тръс,

а ти насочваш в моя гъз своя тънък пръс...

Путката ти топла иска го целия сега!

И затова насочвам бързо моята хуйня!

Тръпки те побиват, кожата гори,

с цяло гърло викаш „ШПОРИ, ШПОРИ, ШПОРИ!”

Краката не издържат, хуят иска край върховен,

а устните поемат сока му греховен.

HAPPY END !!!

Тривиална история

Вървя си аз по булеварда,

чешейки ташака си космат

и някак неотчитащ авангарда,

се изчервих като домат...

Насреща ми момиче–красиво, чаровно и прилежно,

направо готово за ебане нежно.

Върви и говори ми за нещо...

а аз мисля само как циците й да изям

и пред чара й интелектуален останах ням...

Тя говори, аз мълча кат пукал

и в главата ми нахлуват мисли как бих я чукал.

Но тя...разбрала моето желание

изписа върху лицето си страдание.

Мечтаела за мъж, като спасителен буй,

пък аз съм се вълнувал от единия си хуй.

Видяла ме чаровен, интелигентен и красив,

а неведома била за характера еблив.

И така протегна за приятелство ръка,

пък аз я хванах да си врътна една чикия...

Простак! Идиот! Кретен!

Ти искаш секс да правиш с мен!
Нееее! Аз джентълмен съм и първо ще говорими,

когато те омаям сама ще искаш да се онодим!

Вечерка, водка, туй-унуй

и чак след това ще видиш моя хуй.

Затова не се коси как ще свърши тази среща,

знам те аз, ти в ебането си веща!

Ами Ако!

Вчера аках...беше хубаво... Докато седях и чаках кафявата връзка с примеси да изтече от мен усетих, че нещо не е наред с този свят. И как може да е наред? Деца умират, хората все по-малко четат, а Бойко Борисов управлява България. От тъгата по лицето ми избиваха сълзи, а гъзът ми конвулсивно се отпускаше и стягаше, изпускайки гомната на порции. Така... седящ в тоалетната си поплаках.Плаках за себе си, плаках за другите, но най-вече плаках за природата – нашия свят, превърнат в септична яма. Изведнъж се сетих....защо тоалетна „чиния” ? Да не би лайното да се сервира? Така се замислих над съдбата на гомното и неговия нежизнерадостен път... Изсират го, плува в канал с други гомна, понякога по-гъсти, понякога не съвсем и накрая –в морето, където бива изядено от някоя акула или медуза, която после ни се сервира, полусурова или желирана, с дръзкото заглавие „Специалитет на майстора” . Това е кръговратът на живота, а аз продължавам да си седя върху тоалетната чиния със запотен гъз и почервеняло лице, мечтаещ за едно по-добро бъдеще...

Автор: Грозен Face

„Утре сутрин в тази сутрин”

Беше средата на месеца, когато майката за първи път се напика... Хорацио, който беше привидно заленял дърт пръч, лежеше до нея и се чудеше как да постъпи. Целият матрак беше подгизнал, смърдеше на пикоч... Той бръкна в шкафчето, извади парцала на Глория, който стоеше там от месеци, и си го сложи пред мустаците, за да не усеща стипцавата миризма на опикан женски клитор. Старецът я побутна леко, старайки се да не я събуди и започна да я бърше...
Бършейки осъзна, че тая работа ще се окаже по-неприятна, отколкото беше предполагал. Старата кранта доста се беше постарала, голяма беля, сега се въртеше неспокойно и хленчеше едва доловимо. В този именно момент започваше един нерадостен период в живота на Хорацио, който усети цялата тежест на дълга към майката. Старецът заобръща жалкото туловище на мумията до себе си, чието тяло бе станало дваж по-тежко от обездвижването на крайниците. А наляво, ха надясно; ха напред, а назад! Трудна работа. Хорацио пухти – хлъзгавото голо тяло на старата се плъзга. Хваща я за хълбока, търсейки по-добра опора и се усеща целия намазан с урина. В този момент вратата се отваря и задъханият син застива пред слисания поглед на Глория...–Майче....какво става тук? Татю какво те е подхванал като трудовашка количка...а да ти помогна....–Недей, недей сине... Ние с дядо ти сме си добре... ние тука малко се пооклепахме, та сега се оправяме. Айде бягай да спиш!Детето, видимо на около 36 години, излезе от стаята и се върна в леглото при сестра си, за да довършат започнатото. Слънцето вече изгряваше, работата чакаше, а Димитринчо не го беше вдигнал и сантиметър. 2-мата със сестра му се прегърнаха сконфузено, но влюбено и продължиха да си гугукат.На сутринта Глория, с подпухнал от жълтата влага гъз, излезе на верандата и се възрадва на росата... всичко около нея пееше, а очите и смъдяха от издигащото се зловоние, идващо от кочината на свинята Мая...
– Ама, че вие сте едно образцово семейство, осъзнаваш ли го т’ва?
– Кой говоооори...?!?
– Никой! – каза троснато никой и изшумоли в храстите, въпреки че там нямаше никой...

– А какво е това?
– Черен квадрат, не виждаш ли? Много си тъпа!
Глория се прибра обратно в къщи и си легна в леглото. Затвори очи и веднага заспа. Като се събуди след 10 минути беше вече другата сутрин, усети странна жълта влага под себе си. Обърна се стреснато и видя майка си да спи в същата поза, в която бе легнала. Ужас! Старата за пръв път се беше напикала.




София
27.01.2009
Отбор "Комоцио" !!!