четвъртък, 18 юни 2009 г.

Срещата на Кънчо Путкодеров с Чърчил


Възседнал веч младата вдовица
у Кънчо се появи тезгях за нова цица.
Реши в странстване да тръгне,не за друго, а за туй–
навред да прослави БЪЛГАРСКИЯ ХУЙ!

И така... в Париж, Женева и Лозана–
навред се носи пикантен слух:
„Ебач дошъл е от Балкана,
ебе, та вдига прах и пух”.

Парижки млади уруспии
изпратиха му мил привет:
„Елате! Чакаме Ви ние!
Обичаме такъв атлет!”

От Лондон дружество почтено
на висши дами и жени
писмо му писа вдъхновено:
„Към нас по-скоро намини!”

И екна гръмката му слава
навред по западния свят.
Една ли вече се надява
на Кънчовия кур ръбат.

Достигна до слуха на Чърчил
и той нали е педераст,
в любовна мъка се загърчи,
гъзът му пламна в люта страст.

И той изпрати телеграма:
„Очаквам те в двореца мой!
Приятно е да бъдем двама,
ще те посрещна като свой.”

Получил бързата покана,
потегли Кънчо по море.
На лондонските путки се закани:
„Или ще ебе или ще се мре!”

Из Лондон бродеше наслука,
дошъл бе късно вечерта
и рано сутринта почука
на Чърчиловата врата.

Две Чърчилови братовчедки
посрещнаха го с весел глас:
„Отдавна тук Ви правим сметки.
Елате по-напред при нас.”

Бъдете умен и любезен,
по-тихо, Чърчил да не чуй.
Рзправят до самия глезен
висял големият Ви хуй.”

А Кънчо скромно им отвърна:
„Излъгали са ви. Личи.
Надолу как ще го обърна?
Не е увиснал,а стърчи.”

„Стърчи ли?– викнаха и двете,
това е щастие за нас.
Наблъскай ни го до мъдете,
че тъй ще изгорим от страст!”

Съблякоха се те в салона,
полегнаха на две легла.
В копринени комбинезони
блестяха младите тела.

А Кънчо кура си извади,
с мерак насочи го към тях.
Едната страшен вик нададе:
„Ах, Боже! Ще умра от страх!”

Навън се втурна полудяла
и в страшен ужас зарева:
„Такъв хуй аз не съм видяла!
Ракетна бомба е това!”

А другата бе много кротка.
Усмихна се по навик стар
и се изтегна като котка
на покрива през месец март.

На Кънчо малко му приседна,
че загорял бе, може би.
Но като бик я възседна
и до мъде й го заби.

Изпъшка тя като пияна:
„Ой, майчице, каква ебня!”
И от уста й бликна пяна,
лицето бързо пребледня.

Но Кънчо пак не я остави
английска пичка е туй.
Ебе той пет пари не дава–
да помнят БЪЛГАРСКИЯ ХУЙ.

Накрая леко я погали
и рипна мъжки като лъв,
но тя горката бе умряла,
от путката шуртеше кръв.

Ядосан Кънчо напопържа:
"Английска путка, ех, боклук!
Щом дупето ти не издържа
защо ми се подлагаш тук?”

Изхвръкна той като подгонен,
при Чърчил се яви завчас:
„Ура! Британската корона
от дън-душа приветствам аз!”

Усмихна му се премиерът,
направи му дълбок поклон:
„Здравейте, Кънчо Путкодеров,
елате в малкия салон!”

Съблякоха се в топла баня,
възкликна Чърчил: „Боже мой!”
И Кънчовия гвоздей хвана,
главата му целуна той.

„Балканско чудо!
Тук на Запад такива
нийде не растат.
Ще можете ли като тапа
да ми го турите отзад?”

Изтръпна Кънчо, луд и смаян
и тихо промълви смутен:
„У нас такъв е обичаят,
че мъжко дупе не ебем.”

Но, цял обзет от ревност тъпа,
удари Чърчил на молба
и Кънчо, няма как, отстъпи:
„Добре бе, сър, ще те еба.”
Тогава Чърчил си подложи
гъза голям като тезгях
и малко вазелин му сложи,
че иначе го беше страх.
Напъна Кънчо уж полека,
но бързо той го вкара цял,
такова дупе тлъсто, меко,
в живота си не бе ебал.

А Чърчил в поза неприлична
от зор квичи като прасе
и като курва истерична
трепери цял и се тресе.

Накрая рече: „Браво, браво!
Направи ме щастлив и горд.
Шестнайсет ордена ти давам
и титлата английски лорд!”

понеделник, 1 юни 2009 г.

Приключенията на Кънчо Путкодеров


Случи се Кънчо във Франция веднъж,
кура свой да прослави на шир и длъж!
Но във Франция не е тъй лесно,
макар да си и здрав, и млад.
И Кънчо се видя натесно-

изпадна в нищета и глад.

Животът здраво го притисна:
година безработен бе.
От глад и хуя му увисна;
не можеше и да ебе.

При граф известен и имотен
най-сетне стана градинар
и тръгна някакси живота
при новия господар.

Не мина половин година
и графът тежко заболя.
В един прекрасен ден почина
от болест нелечима, зла.

Самотна младата графиня
скърбеше много може би,
но месец само не измина,
дупето взе да я сърби.

Живота никой днес не може
в безцелна скръб да погребе.
Умрелият не се тревожи,
на живия му се ебе.

И като всякоя вдовица
замисли тя за хуй червен.
Засука вежди и ресници
и сложи си розов сутиен.

И ето, в китната градина,
закърши леко тя снага.
Край Кънчо бързешком премина,
усмихна му се на шега.

Но с нашия шега не бива
и той прошепна с весел глас:
"Какво ли ще е в тази слива
веднъж да го натъпча аз?"

Графинята погледна мило
към българина млад и здрав:
"Аж, боже мой, какъв е жилест!
Дали ще има прът корав?"

Разбра той погледа тревожен
на жадната за хуй жена.
"Мадам, простете, ако може,
да идем малко настран."

Тя знак му даде мълчаливо,
разголи нежната си гръд:
"Добре, но ако те не бива
ще наредя да те скопят."

Под малка сенчеста топола
полегнаха един до друг
и бели кълки тя заголи:
"Умирам! Ох, сърби ме тук!"

И цъфна като майска роза
путето крехко с къдрав мъх,
а Кънчо в чудновата поза
поемаше дълбоко дъх.

Той бързо панталона смъкна,
обтегна шия като ат
и кат гаубица щръкна
големият му кур чепат.

Графинята, изтръпна цяла
"Какъв хуй като шпек салам!"
Веднъж тя конски бе видяла,
но тоя май е по-голям.

Стърчи той като мощен багер
с глава като на боздуган.
Мъдете му като дисаги
полюшват се насам-натам.

И скочи Кънчо Путкодеров,
повдигна белите крака;
графинята се разтрепера
и хвана хуя му с ръка.

След туй погали го ревниво.
На Кънчо свят му се зави.
Налегна здраво като бивол
и като гладен вълк зави.

Настръхна младата графиня:
то сякаш свредел я върти,
а путката и като диня
по всички шевове пращи!

И шепне му: "Ще ме погуби!
Путето ми съвсем разпра!"
От зор тревата взе да скубе,
без мъничко не се насра.

А Кънчо, загорял и черен,
забива грездей като щик,
наема като кулски нерез
и клеца като къс мъник.

Но ето–сладък миг настава,
кръвта по жилите кипи.
Жената стиска го в забрава
и крещи: "Ох, еби, еби...!"

А той ебе като касапин,
вкарал й го бе до мъде
и голите и цици хапе,
готов да ги изяде.

За втори път се е раздразнил,
от луда страст трепери цял
и вече втори път се празни-
отдавна тъй не бе ебал.

Най-сетне–край: ще го вади,
такваз ебня не е шега,
но хуят му, уви, не спада–
стърчи навирен все така.

Помъчи го,ала не мърда–
нали бе с кучешка глава.
Тя станала бе толкоз твърда,
че само клати се едва.

Графинята от страх застена,
но толкоз беше й добре,
че каза:" Полежи над мене,
от хуй да е,ако се мре!"

Така лежаха чак до пладне,
докато Кънчо огладня
и хуят чак тогава спадна,
завърши дългата ебня.

Прибра го младата графиня,
направи го любовник свой.
И Кънчо в нов живот премина,
покойник замести той!

Вербално насилие




– Абе да ти кажа, много обичам да спя на тъмно.
– Е то по принцип хората си спят на тъмно...
– Офф, абе я сиктир с т’ва „По принцип...хората...”. Много го мразя т’ва, да знаеш. Аз седя тука с тебе и си правя труда да ти говоря някви неща за себе си, ти ми ебаваш майката. Копеле, обърни внимание, че ти обясняснявам нещо в частност за мен, а ти кво? Т’ва ли можа да измислиш само? К’во правили хората.
– Ми...
– К’во ми? К’во ми? Ми аз почвам да си мисля, че ти въобще не ме слушаш какво ти разправям. По принцип едно, по принцип друго, хора-мора... Па много принципи бе, много ги разбираш ти хората, нещастник! Само на хората принципите са ти в главата, охлюв такъв! Ти принципи имаш ли, а?
– Амии, то така ако говорим...
– Как говорим бе, конформистче нещастно, как говорим? Аз хубаво ти говоря ма ти май не слушаш, хората така ли правят бе, нали ги знаеш хората как са по принцип? Кажи бе, тъп!
– ...
– Абе аз к’во се разправям с тебе? Аре сиктир от тука!


31.05.2009
София.
 

Free Blog Counter
Poker Blog