Така се случи, че цяла нощ се премятах в леглото и не можах да заспя. Губех се потен в оплетените чаршафи, изпаднал в онази лепкава просъница, която създава ужасен дискомфорт и донася най-тревожни видения. Плавам аз из хлъзгавите морета на майската нощ и се прехвърлям ту по корем, ту по гръб – ту на рамо, ту на не знам си какво си и през цялото време съм схванат и изтръпнал, но не мога да направя нищо по въпроса, защото уж спя. Всъщност хич не спя, а тичам – даже не тичам, а направо бягам, защото ме гонят. Летя като хала през някаква джунгла и помитам по пътя си всякакви храсти, фиданки, оплитам се в млади лиани и ги разкъсвам с тежестта на бясната си инерция. Така може да тича само човек изпаднал в безизходица, обладан от див ужас, който знае, че ще е пагубно ако го стигнат – няма връщане назад. Целия издран и подпухнал от ударите на клоните аз се стрелкам между дърветата, а по петите ми – стадо бесни маймуни. От време на време се обръщам да следя как се движа и бивам ужасен от вида на свирепите примати, които искат да ме пипнат. Двайсетина маймуни с потна, лъскава – черна като маслина козина, изпънали жили се набират напред, изглежда наистина са ми ядосани за нещо. На чело са техните главатари – три огромни горили, грухтят и тръскат глави в бесни пристъпи. Успявам да видя, че всяка от тях е наострила голям, ярко червен чеп между чудовищните си бедра. Уморен съм, но адреналинът ми достига такива нива, че драсвам още по настървено напред, на зигзаг, между редуваващи се палми и улични лампи. Странно е как фонът на джунглата се смесва с урбанистични пейзажи. Виждам пред себе си няколко циганки с метли, които смитат последните окапали листа от асфалта върху голяма горяща купчина, след което сами скачат в нея и завалява сняг. Потресен съм, нали е Май месец? Продължавам да бягам на големи разкрачи и след един лъвски скок се озовавам в канала на Перловска река, успявам да се изкача на другия бряг и хуквам към Орлов мост, където се надявам да хвана рейс и да се измъкна под носа на маймуните. Копелетата взимат водното препятствие на един дъх и набират преднина. Скапан съм, всеки момент ще ме докопат. Наближавам спирката за към Цариградско и ставам свидетел на обезсърчителна гледка. Кръстовището е задръстено от ръждясали коли и автобуси без шофьори, спирката и павилионите са полуразрушени, покрити с мъхове и лишеи. Наоколо няма жива душа – изглежда, че са минали стотици години откакто за последно бях тук. Навсякъде се стели блатна слуз и висят парцаливи растения. Един динозавър подава глава в далечината на Борисовата градина и отхапва върха на бетонния обелиск. Това преля чашата. Спирам замаян и дишайки учестено поставям ръце на коленете си. Секунди по късно горилата с номер едно в хайката ми надава камшичен удар с лапа в тила и надолу по целия гръб, разкъсва дрехите ми, болката е нетърпима. Залепям се по очи на буренясалите плочки и какъв срам – гол съм и чувствам, че съм на път да се разплача като някакъв сополанко. Целият ми клас, облечени в пищни бални тоалети са се наредили на платното за движение и наблюдават сцената, същевременно крещят числата от едно до дванайсет и ми се хилят. Зная, че всеки момент маймуните ще започнат да ме ебът…
На сутринта се събудих рано, трябваше да стигна навреме в училище за церемонията по изпращането. Поглеждайки се в огледалото изпитах силна погнуса от вида на отпуснатите ми телеса, сякаш ме гледаше някой непознат мърльо – рошав и потен наркоман в абстиненция или нещо от тоя сорт. Във всеки случай това бях аз и трябваше да се овладея и да направя нещо за себе си, час по скоро. По дяволите имах нужда от козметика в онзи момент, но не ми се намираше нищо подходящо. На първо време реших да се поизмия и да си среша косата. Всичко това направих със страшно нежелание и след като си изчетках зъбите, скочих в първите шорти, които ми попаднаха. После стъкмих някаква нелепа комбинация с една бяла ленена риза, скочих в кецовете и поех към спирката небръснат и обрасъл. Мислех да пия кафе преди да хвана автобуса, но го видях да се задава и се наложи да потичам. Качих се в последния момент и осъзнах колко съм потен и как съм забравил да се напръскам с дезодорант, и как смърдя на пор, и въобще: ЩО ЗА АБИТУРИЕНТСКА КАРИКАТУРА СЪМ АЗ БЕ МАМКА МУ? Гангстерското настроение което изпитвах докато вървях през квартала в стил „Грам не ми пука как изглеждам, щото съм пич!” сега се изпари напълно. Вече не бях пич, а притеснено лайно. Поздравих няколко познати с половин уста и зачаках да пристигнем в училището, макар че ми се искаше да избягам и да се скрия някъде. Когато слязох пред училищния двор вече се бях сварил и разкопчах трите най-горни копчета на ризата, това ми придаде още по-селски вид. В контраст с моята външност почти всички останали изглеждаха така да се каже ослепително. Аз окончателно сгънах чадъра. Всички мацки се бяха препекли на солариум и носеха какви ли не тоалети, имаше всякакви персонажи, от принцеси до млади бизнес дами с полички и делови сакенца. Съучениците ми пък до един изглеждаха като босове, известни тенисисти, футболисти, автомобилисти с ланци, гривни, прически и каквото друго там трябва. Имаше разбира се и групичка от няколко металисти с кубинки, разни кожени одежди и черни фланелки с мокри петна под мишниците. Може би по неадекватност на външния вид се доближавах най-много до тази компания, въпреки че не ми беше приятна. Заразмахаха се цветя, балони и сърдечни пожелания. О, боже, колко сърдечни бяха всички в този час. Младежите се прегръщаха и целуваха по бузите, смееха се и плачеха заедно, след което всички скандираха числа. Въздухът бе изпълнен с коктейли от благоухания – мускусни, дървесни, остри, меки и други. Моята глава се мяташе, болеше ме, пиеше ми се кафе и нещо друго ми се правеше. Ах, колко силно желание изпитвах да правя нещо съвсем друго във този момент, въобще обаче не знаех какво. Тогава дойде кулминацията, finite, аз изтичах до храстите и си изповръщах червата в серия от конвулсивни спазми на стомаха, пребледнях, ушите ми бучаха и всички красавци около ми се смееха до припадък.
Така дадох началото на една грандиозна абитуриентска излагация.
На сутринта се събудих рано, трябваше да стигна навреме в училище за церемонията по изпращането. Поглеждайки се в огледалото изпитах силна погнуса от вида на отпуснатите ми телеса, сякаш ме гледаше някой непознат мърльо – рошав и потен наркоман в абстиненция или нещо от тоя сорт. Във всеки случай това бях аз и трябваше да се овладея и да направя нещо за себе си, час по скоро. По дяволите имах нужда от козметика в онзи момент, но не ми се намираше нищо подходящо. На първо време реших да се поизмия и да си среша косата. Всичко това направих със страшно нежелание и след като си изчетках зъбите, скочих в първите шорти, които ми попаднаха. После стъкмих някаква нелепа комбинация с една бяла ленена риза, скочих в кецовете и поех към спирката небръснат и обрасъл. Мислех да пия кафе преди да хвана автобуса, но го видях да се задава и се наложи да потичам. Качих се в последния момент и осъзнах колко съм потен и как съм забравил да се напръскам с дезодорант, и как смърдя на пор, и въобще: ЩО ЗА АБИТУРИЕНТСКА КАРИКАТУРА СЪМ АЗ БЕ МАМКА МУ? Гангстерското настроение което изпитвах докато вървях през квартала в стил „Грам не ми пука как изглеждам, щото съм пич!” сега се изпари напълно. Вече не бях пич, а притеснено лайно. Поздравих няколко познати с половин уста и зачаках да пристигнем в училището, макар че ми се искаше да избягам и да се скрия някъде. Когато слязох пред училищния двор вече се бях сварил и разкопчах трите най-горни копчета на ризата, това ми придаде още по-селски вид. В контраст с моята външност почти всички останали изглеждаха така да се каже ослепително. Аз окончателно сгънах чадъра. Всички мацки се бяха препекли на солариум и носеха какви ли не тоалети, имаше всякакви персонажи, от принцеси до млади бизнес дами с полички и делови сакенца. Съучениците ми пък до един изглеждаха като босове, известни тенисисти, футболисти, автомобилисти с ланци, гривни, прически и каквото друго там трябва. Имаше разбира се и групичка от няколко металисти с кубинки, разни кожени одежди и черни фланелки с мокри петна под мишниците. Може би по неадекватност на външния вид се доближавах най-много до тази компания, въпреки че не ми беше приятна. Заразмахаха се цветя, балони и сърдечни пожелания. О, боже, колко сърдечни бяха всички в този час. Младежите се прегръщаха и целуваха по бузите, смееха се и плачеха заедно, след което всички скандираха числа. Въздухът бе изпълнен с коктейли от благоухания – мускусни, дървесни, остри, меки и други. Моята глава се мяташе, болеше ме, пиеше ми се кафе и нещо друго ми се правеше. Ах, колко силно желание изпитвах да правя нещо съвсем друго във този момент, въобще обаче не знаех какво. Тогава дойде кулминацията, finite, аз изтичах до храстите и си изповръщах червата в серия от конвулсивни спазми на стомаха, пребледнях, ушите ми бучаха и всички красавци около ми се смееха до припадък.
Така дадох началото на една грандиозна абитуриентска излагация.
Илюстрация: СВ
