ИСКАХ ДА ТРЪГНА,
НО ТОГАВА ТИ НЕ ПОЗВОЛИ.

ТВОЯТА ПЕСЕН Е ЖЪЛТА ДЕПРЕСИЯ,
А КУРЪТ МИ ВЕЧЕ СЕ ТЪРКАЛЯ В КОПРИВАТА.


СЕГА ГРЕЙНАЛА ПОКАЗВАШ СИ СЛИВАТА,
НА БАНАЛНА ПОГРЕБАЛНА ПРОЦЕСИЯ,
ЗЕЙНАЛА РАЗВЯЛА СИ ГРИВАТА,
ЗАЧЕРВЕНИЯ ГЪЗ ТИ НАМЕРИ ПРОФЕСИЯ.

Праскови

В една гъста гора от високи храсталаци се намира скрита от погледите полянка. Тя е сравнително малка и уютна, покрита с дебел слой суха, отъпкана трева. Там, поставени един срещу друг се мъдрят два полегнали дънера, а зад стената от суха растителност се чуват глухите моторни шумове на шосето. Средата на лятото е, преди обяд, на земята са седнали три момчета и дишат кале от найлонови торбички. До едното от тях стои грижливо поставен пакет със зрели праскови. По две за всеки, тоест точно шест напращели, месести топки. Другото момче е руснак и ги нарича пуйки понеже не може да казва думата праскова. Третият изглежда вглъбен в заниманието си и ритмично издува пълната торбичка като от време на време размачква лепкавото съдържание.
Времето се променя, вече не тече с равномерния ритъм на дългия летен ден. Забавя се, още повече, накрая спира съвсем, придобива рядък жълт цвят и започва да звъни. Руснакът пада на гръб и изглежда заспал, макар че продължава да надува плика. Момчето с прасковите диша бавно и гледа вцепенено, лепилото му съхне, а то дебне останалите. Третият продължава да лъха съсредоточено. Металните звуци се засилват, чува се отчетливото бръмчене на двигателите от пътя, някъде отвъд дрънчат различни машини. Стържат милиони малки зъбни колела, а в трънливото жълто поле черни сонди кълват земята – вадят нефт. Руснакът се надига, устата му е изцапана с кале, той се хили и бръщолеви несвързани неща. Казва, че е срещнал извънземно на пътя, но без да иска го е блъснал с колата и не успял да говори с него. Изстисква остатъка от синята тубичка в двойната си торба и ляга отново. Момчето с прасковите гледа в една точка, слуша звуците на света. Третият, чието лепило очевидно е изсъхнало се обръща към момчето, ухилва се зловещо и в лицето му се вкопават няколко дълбоки бръчки. С диво изражение той пита:
– Налъха ли се, бе? – момчето мълчи и слуша.
– Налъха ли се, бе? Лъхай! Лъхай! Лъхай, бе!
Машинните звуци вече се сливат в непоносима какафония, ритъмът става по-бърз. Шумът изтънява и се издига към все по-високи честоти, превръща се в червена стрела и се забива в хоризонта. Момчето се разбива в слънцето, преминава през безброй пръснати лъчи и полита във фунията на времето. Усеща как пропада безброй години назад, подминава историята на епохите, а пищенето достига космически измерения и заплашва всеки момент да разруши съзнанието му. Неговият другар е застанал лице в лице с него и продължава зловещата мантра:
– Лъхай! Лъхай! Лъхай! Налъха ли се, бе?
В това време, обляно от ярка светлина, момчето стои на дъното на вселенската история. Изправено е пред пирамида, изградена от злато и слуша речта на величествен, плътен глас. Той му разказва неща на непознати древни езици, които по някакъв странен начин все пак биват разбрани от момчето с прасковите. То слуша прехласнато историята на абсолюта, уверено, че стои пред самия сътворител. Богът го посвещава в първичните тайнства и му дава шанс да се отрече от земното и душата му да се разтвори завинаги в трансцедентното или да се върне обратно в грозната тленност на тялото. Вън от съзнанието на момчето всичко изглежда толкова далечно. Представите, с които е дошло в гората сутринта са се разпаднали завинаги. Момчето стои в друго измерение, където сътворението никога не се е случило, няма нищо. Бог чака избора, а то чува единствено:
– НАЛЪХА ЛИ СЕ, БЕ? ЛЪХАЙ!
Момчето напряга сили и вика силно: “ДА!”. Тогава невидима сила го понася бързо нагоре и всичко приключва окончателно. Събужда се от дълбок сън на малката поляна между храсталаците, а около него се търкалят пет сухи костилки и една нагризана праскова с полепнали боклуци. Руснакът се надига вяло, разтърква лицето си и пита:
– Абе, пич, що изяде пуйките?