На 12 октомври 1966 г., когато съм се родила, в Дупница е бил обикновен ден. Само не и за родителите ми. Майка ми държи парфюмерия. Баща ми е артелчик,грижеше се за провизиите на сухопътно поделение 16184. Никога обаче не усетих истински,че съм дъщеря на военен. Той не ми даваше да стъпвам в поделението. Войниците щели да ме гледат, да си мислят мръсни работи,можело да ми посегнат...такива истории. Всъщност татко ме е ревнувал. Ревнувал ме е от всеки чужд поглед. От малка исках да стана актриса. Като Роми Шнайдер. И не заради славата. По-скоро заради трагично-романтичното усещане,което тази професия остаявяше в детското ми съзнание. Гледала съм поне 10 пъти "Осъдени души" и съм страдала повече от героите на екрана. Тази Фани Хорн и цялата й драма.Аз не можех да остана равнодушна. Бялата стена пред мен ме поглъщаше,все едно беше някаква тайнствена черна дупка от далечна галактика. Какво е изкуството - на една неосъзната душевна болка, едно осъзнато преодоляване на болката. Сашка Асенова Вacева. Зодия Везни. С асцендент Козирог. Това съм аз. И не успях да стана актриса , но любовните мелодрами на екрана и в живота още ме разплакват. Орисията ми е такава - да остана неразбрана. Никoй не подозира каква съм аз. Аз съм невероятно духовна вътрешно, а вие виждате само повърхността. Това е психологически момент. И един подходящ специалист би го обяснил. Не знам обаче има ли смисъл. Метафизично раздвоена? Какъв по-голям парадокс от това? Аз не се отчайвам. Оставайки неразбрана и се издигам няколко духовни полета по-нагоре. Нагоре стълбата, която води надолу... Е, не е чак толкова лошо. При целия този предизвикан индивидуализъм започнах да гледам на себе си интравертно. През нощите,в които съм сама, в които не заспивам. В такива нощи се моля на Бог. Наричам го още Този, Който Си. Не е нужно да се замисляш как изглежда. Той е Вяра. Мойсей единственият в Библията, който го е виждал като огнена стихия над планината Синаи. Бог е един и всички сме равни пред него. Дали християни, мюсюлмани, евреи, американци, французи - няма значение. Всички са Божи чеда. Скоро на Земята ще дойде великата Шеста раса,която ще раздаде справедливост. Ще дойде от планетата Плутон. Хората ще бъдат равни помежду си. Равни в бита си, равни в обичта си един към друг. Такива романтични утопии изплуват в съзнанието ми нощем...и си мисля за моя човек. Този, който все някога ще дойде. Моят принц. Малкият принц е слаботелесен, но спрямо своята крехка роза той е най - силния. Нормално е около нас лисици да въртят опашки. Важното е да не свиря втора цигулка. Да съм господарка на положението. Физическа изневяра бих простила, но да знам, че духовно си е мой! Сърцето му да е заключено в клетка. И ключа да е в мен. А тялото...тялото мога да го изпусна, за малко. Стига,разбира се,да го прави предпазливо,както се прави в края на XX век. С презерватив. Според хороскопа ми в крайна сметка ще спра да чергарувам. Ще се кротна при някакъв италианец,човек на изкуството-обаче,пак проблеми!Гадателите казват,че ще умра млада,на 46г.Ще се замеся в някаква мафиотска операция.Как пак им е хрумнало?Аз не унивам и бодро си влача кръста напред.Всеки ден го живея като за последно.Ако ще се мре,да се мре с чест.Това е моята философия.Философията на една българска певица и жена.Преди всичко-българска!Това,че съм руса и с начервени устни,нищо не значи.Аз никога няма да запея Лепа Брена,никога няма да продам родината си за дребни стотинки.Аз не съм Лепа.Аз съм Сашка - българката.На първо място, българката.На второ място поставям въпроса за справедливостта. Всеки трябва да си плаща в този живот.Око за око,зъб за зъб.Стария завет - Библията.Завършила съм педагогика и ми се е налагало да чета всичко.Чела съм Маркс,и Енгелс,и Ленин,и Фройд,и Русо.Винаги съм се възхищавала от Русо и неговия метод за природосъобразно развитие.Той казва"Детето трябва да се развива свободно". Аз мразя забраните и се водя само с добро.Философията понякога ми изяжда главата.Мога да изучавам всякакви неща,защото искам да позная света.Иначе не съм рационална натура,а стардам от любов,за любов,след любов.Когато се мъча да залича отпечатъците от чуждото тяло по чаршафа и да построя пясъчни кули в картонената си крепост.Искам да живея дълго.Разтройва ме мисълта,че трябва да умра рано. Нека първо отдам целия си потенциал на моята родина България,а после да умра,да угасна като пламъче в жарава. Аз правя всичко за България. Не мисля,че някой е способен да замени тази ми любов. Дали народа ще ме оцени и ще проумее саможертвата ми?Не чакам признание,а само тих приют за душата.Къде ли ще попадна след това? След любовта? След смъртта? Ад и Рай не съществуват. Тия, които обитават така нареченият рай изпитват чиста любов помежду си , а съгрешилите са отделно, сами с изкуплението съзират греховете си като на длан.Това е най- страшното. Не искам да стигна до тук и толкова се боя, че се движа по ръба на бръснача. А мечтая да направя още добрини-преди да си ида. Да покажа на българите истината за Бог , защото те са неориентирани. Ходят и се молят в църквите за пералня,за печалба от тотото, за разни глупости. Кога ли най-после ще осъзнаят над сащността,над материалната любов? И кога ще повярват в космическата си мисия? Дано оцелея, още малко, поне до утре, дано имам сили, дано бъда добра, дано ви покажа...
Червената шапчица за пореден път се разхождаше из гората гнойна и абстинентна. Търсеше шибания педераст вълка, за да си изпроси още една доза от боклука, който пробутваше из гората. Беше сама и празна... нито бързаше за баба си, нито се връщаше към майка си, нито търсеше ловеца. Всички в гората или бяха измрели от свръхдоза, или се гърчеха в собствените си лайна и пяна до някое дърво. Кошницата й беше разкъсана и почерняла, дори самата тя вече не беше “червената шапчица”... беше си изтъргувала дрехите за още от гадостта. Сега е гола, почти гола... с тяло покрито от струпеи, без зъби, с оплешивяваща глава. Едновремешната й златна коса, която се спускаше като водопад сега представляваше един кървав кичур в средата на олюпената и глава... името й беше Лайла. Миришеше й на гангренясала плът. Предположи, че е от нея и продължи да се влачи нанякъде. Вече не можеше и да се ебе. Никой не я искаше... Преди наркотиците, когато имаше какво да предложи, първото нещо, което изгуби беше невинността си. И от там тръгна всичко... първо от вълка, после от ловеца, после от двамата едновременно. След като вече бяха правили с нея каквото си поискат, Лайла премина на следващото ниво – вече се ебеше без морал, без удоволствие, без съзнание....просто защото можеше. Майка й беше същата – като малко и наивно момиченце, което носеше храна на баба си тя все още не забелязваше ставащото около нея... Сега знаеше - майка й се продаваше! Не! Тя просто се даваше. Изпращаше малкото си детенце и го милваше със същата ръка, която щеше да държи нечий кур след малко. Целуваше го със същата уста, която само след час щеше да бъде пълна със сперма. Сега всичко това нямаше значение. Преди плачеше, след това се смееше и накрая се уцелваше....сега.... Видя някого в далечината. Насочи се натам. Стигна до малка поляна, на която забеляза мечокът и вълкът да си разменят нещо. Отиде до тях, но те не я виждаха. Потупа вълка по рамото. Той се обърна и я зашлеви през устата “Изчезвай от тук измършавял боклук!”. Тя лежеше на земята с кървяща уста, тресяща се от лудешки гняв. Хвърли се върху вълка и го захапа за врата. Той я издърпа пред себе си “Мръсна курво-о-о !” Удари я в зъбите и я хвърли на земята. Двамата с мечока започнаха да я ритат. Вълкът взе един клон и започна да я млати. Лицето й вече представляваше кървяща пихтия.... спряха.... извадиха си пишките и се изпикаха върху нея. После смеейки се си отидоха... Лайла се размърда отвъд силите си. Нищо не виждаше, нито чуваше. Стори й се, че се изправя. Опита се да направи крачка, но се свлече в локвата от кръв и пикня. Така, лежейки започна да се смее, бръкна си с два пръста в гъза, след това си ги навря в гърлото, така че да не може да диша, и си затвори очите....
“Мило дневниче, тъжно ми е… Мишо вече 3-ти ден не ми се обажда… Знам че свирката не би трябвало да ми дава особени надежди, но все пак… чувствам се предаден… Не всеки е готов да му лапа кирлявия хуй в знак на любов… Мисля, че заслужавам поне една милувка или ласка….
Ох…толкова го харесвам… последния път, когато бяхме заедно беше много хубаво… държахме се за ръце, разхождахме се в Борисовата градина. Той ме облегна на едно дърво и ме иба….малко болеше, но пък сладко… След като свърши в гъза ми го изкара прекалено бързо и аз се насрах…. Двамата се смяхме ли, смяхме, закачахме се и той ме целуна по челцето… Следобеда отидохме да ядем. Той яде пица, а аз му близах ташаците под масата. Бяха космати, но пък той е толкова сладък…. За съжаление като свърши ме уцели в окото, та сега недовиждам, но ми се извини и ми купи пица…
След това отидохме на кино. Докато гледахме филма (даваха “Грозната истина”) аз го помолих да ми удари една чекия, защото бях много възбуден, но него го мързеше и затова си надъни кура до сливиците ми… повърнах… слава богу никой не забеляза…
Накрая го поканих у нас. Бях си взел ново бельо и исках да му го покажа. Направих му вана с много пяна и ароматни гранули. Докато се плацикаше (ах колко сладък беше) аз наредих свещи и пуснах Селин Дион. Чаках го палаво на спалнята, като тайно си бях взел едно лосионче, с което да го намажа… Като влезе в стаята той ме смъкна на пода и ме върза нагъзен за краката на спалнята. Набута лосиончето в гъза ми, а хуя си тикна в устата. След като свърши по лицето ми смени местата на лосиончето и хуя си и ме иба… аз най-накрая свърших…. Беше приказно. След това лежахме гушнати един до друг и си говорихме цялата вечер… всъщност той легна на спалнята, докато аз лежах вързан долу, но все пак бяхме един до друг. От време на време ме почесваше миличко по главата…
Така искам да го видя отново…мисля че съм влюбен…
След един смазващо уморителен ден аз се изтърсих вкъщи като някакъв самосвал с прозрачни дини. Там бяха поне четирима човеци, които се ползват с авторитет пред мен. Всъщност бяха точно толкова. Четири и се очаква да ги уважавам пламенно. Така и направих, започнах да мълча и да късам кротко парчета месо. Горепосочените, да кажем родители и близки приятели (техни) ме наблюдаваха с умиление и се шегуваха с мен. Аз все така си мълчах и гледах отнесено. Караха ме да дегустирам различни тежки вина, а в главата ми протичаха разни скверности, за които никой не подозира.
Всъщност аз съм медуза и кротко си сърбам планктона с усмивка. Така покривам всички критерии. Възпитан съм, затова се свивам като топла, тлъста ларва и заспивам в меката пулпа.
♥
Връщам се доволен от общината. Свърших добра работа, разни високопоставени личности ми кимаха куртоазно цяла сутрин и знам, че положението е под пълен контрол. Авторитетът ми работи, защото слушам. Облечен съм в чисти дрехи, охая добре и имам куфарче. Елементите се свързват в едно цяло. Системата работи, лампичката свети. Аз светя с младия си авторитет. Влизам в един МОЛ, за да обядвам между задачките. Местата за непушачи изглеждат заети. Фиксирам едно свободно място на маса с три стола и помолвам да се присъединя, приемат ме. До мен стоят две деца на по пет години – едното е русо, а другото с черна коса. Започвам да си сърбам супичката, водейки неангажиращи разговори. Хлапетата ме разпитват разни неща за работата ми, аз им разказвам с менторско излъчване. Наставлявам ги между лъжиците рядка тропс супа. Чернокосото хлапе ме пита дали съм ходил да гледам изтрелването на ракетата тази сутрин, всички били там и било яко. Отговарям му, че не съм ходил. И двамата знаем, че тук никога не са се изстрелвали никакви ракети. Това е истината, нямаме дори космодрум, не се намираме в Байконур. Вярно. Всъщност сме в Оклахома. Харесвам това място заради името му. Звучи някак си много…хм – хомо.
Внезапно русото дете ме поглежда дяволито и след глътка кола пита.
–Абе ти имаш ли си някакви мечти, фикс идеи, планове за бъдещето нали се сещаш?
Малко съм стъписан след такъв въпрос.
–Ами виж сега, моето момче, разбира се, че имам.
–Слушам – казва то.
–Например искам един ден да напиша гениална книга, на големите хора им се искат такива работи. Ще ми се още да имам големи мускули и да се кача някъде мноооого на високо. И ще стане, сигурен съм. Трябва да стане. – добавям аз и куфарът ми ме поглежда строго.
Върху детското лице се изписва ирония. Накрая за завършек, в опита си да замажа се ухилвам мазно като циганин. Липсва ми само златният зъб. Не, чакай…ето го, появи се и той. Проблясва загадъчно докато галя детенцето по главата. То от своя страна ме поглежда с още по-голяма ирония и проговаря с глас на възрастен.
–Виж сега, пич! Ще ти го кажа направо, ако смяташ да се носиш така като зализано юпи и да ги плещиш такива с патетичната си усмивка, си потенциално загубил от сега. Да си знаеш, да не се чудиш после.
В залата за пушачи зад стъклото четири кифли с токчета, изправени коси и фондютени стават и си тръгват възмутено. Петата кифла остава сама на масата и студено наблюдава моето объркване. По телепатичния мост ми прошепва “ Знам, че ще се връщаш още бате, много пъти още ще тръгваш и ще се връщаш към мен.” Викам си “ебати гадната циганка, тръгнала да ми врачува” и спирам да я гледам. Стоя като изтукан и въобще не съм забелязал кога са станали хлапаците. Едното, няма значение кое, се обвива около мен и внимателно ми задига портфейла, след което се стрелват навън. Небето става жълто и заваляват макари, потен съм и се чувствам тъп. Толкова тъп, че някакви деца ми тупнаха портмонето. Вътре имаше пари, доста пари. Сигурно малките гамени ще отидат да гледат изстрелването на ракетата утре и ще се наливат с лимонади за моя сметка. Педерастчета, ще ги спипам. Ама…ходи доказвай, че вчера си бил достатъчно тъп, а днес вече не си. Веднага ще ме набедят за садист и едава ли не педофил. Няма никакъв смисъл, никакъв. Я по-добре да си легна на плочките и да се свия.
–Гарсон, сметката моля! Тъпо, тук е на самообслужване. Пък и като се замисля не познавам никакъв Гарсон.
