Жълто

♥

След един смазващо уморителен ден аз се изтърсих вкъщи като някакъв самосвал с прозрачни дини. Там бяха поне четирима човеци, които се ползват с авторитет пред мен. Всъщност бяха точно толкова. Четири и се очаква да ги уважавам пламенно. Така и направих, започнах да мълча и да късам кротко парчета месо. Горепосочените, да кажем родители и близки приятели (техни) ме наблюдаваха с умиление и се шегуваха с мен. Аз все така си мълчах и гледах отнесено. Караха ме да дегустирам различни тежки вина, а в главата ми протичаха разни скверности, за които никой не подозира.

Всъщност аз съм медуза и кротко си сърбам планктона с усмивка. Така покривам всички критерии. Възпитан съм, затова се свивам като топла, тлъста ларва и заспивам в меката пулпа.

♥

Връщам се доволен от общината. Свърших добра работа, разни високопоставени личности ми кимаха куртоазно цяла сутрин и знам, че положението е под пълен контрол. Авторитетът ми работи, защото слушам. Облечен съм в чисти дрехи, охая добре и имам куфарче. Елементите се свързват в едно цяло. Системата работи, лампичката свети. Аз светя с младия си авторитет. Влизам в един МОЛ, за да обядвам между задачките. Местата за непушачи изглеждат заети. Фиксирам едно свободно място на маса с три стола и помолвам да се присъединя, приемат ме. До мен стоят две деца на по пет години – едното е русо, а другото с черна коса. Започвам да си сърбам супичката, водейки неангажиращи разговори. Хлапетата ме разпитват разни неща за работата ми, аз им разказвам с менторско излъчване. Наставлявам ги между лъжиците рядка тропс супа. Чернокосото хлапе ме пита дали съм ходил да гледам изтрелването на ракетата тази сутрин, всички били там и било яко. Отговарям му, че не съм ходил. И двамата знаем, че тук никога не са се изстрелвали никакви ракети. Това е истината, нямаме дори космодрум, не се намираме в Байконур. Вярно. Всъщност сме в Оклахома. Харесвам това място заради името му. Звучи някак си много…хм – хомо.

Внезапно русото дете ме поглежда дяволито и след глътка кола пита.

– Абе ти имаш ли си някакви мечти, фикс идеи, планове за бъдещето нали се сещаш?

Малко съм стъписан след такъв въпрос.

– Ами виж сега, моето момче, разбира се, че имам.

– Слушам – казва то.

– Например искам един ден да напиша гениална книга, на големите хора им се искат такива работи. Ще ми се още да имам големи мускули и да се кача някъде мноооого на високо. И ще стане, сигурен съм. Трябва да стане. – добавям аз и куфарът ми ме поглежда строго.

Върху детското лице се изписва ирония. Накрая за завършек, в опита си да замажа се ухилвам мазно като циганин. Липсва ми само златният зъб. Не, чакай…ето го, появи се и той. Проблясва загадъчно докато галя детенцето по главата. То от своя страна ме поглежда с още по-голяма ирония и проговаря с глас на възрастен.

– Виж сега, пич! Ще ти го кажа направо, ако смяташ да се носиш така като зализано юпи и да ги плещиш такива с патетичната си усмивка, си потенциално загубил от сега. Да си знаеш, да не се чудиш после.

В залата за пушачи зад стъклото четири кифли с токчета, изправени коси и фондютени стават и си тръгват възмутено. Петата кифла остава сама на масата и студено наблюдава моето объркване. По телепатичния мост ми прошепва “ Знам, че ще се връщаш още бате, много пъти още ще тръгваш и ще се връщаш към мен.” Викам си “ебати гадната циганка, тръгнала да ми врачува” и спирам да я гледам. Стоя като изтукан и въобще не съм забелязал кога са станали хлапаците. Едното, няма значение кое, се обвива около мен и внимателно ми задига портфейла, след което се стрелват навън. Небето става жълто и заваляват макари, потен съм и се чувствам тъп. Толкова тъп, че някакви деца ми тупнаха портмонето. Вътре имаше пари, доста пари. Сигурно малките гамени ще отидат да гледат изстрелването на ракетата утре и ще се наливат с лимонади за моя сметка. Педерастчета, ще ги спипам. Ама…ходи доказвай, че вчера си бил достатъчно тъп, а днес вече не си. Веднага ще ме набедят за садист и едава ли не педофил. Няма никакъв смисъл, никакъв. Я по-добре да си легна на плочките и да се свия.

– Гарсон, сметката моля! Тъпо, тук е на самообслужване. Пък и като се замисля не познавам никакъв Гарсон.