
Библей Библеев бил добър человек, писател бихме казали и поет. Пописвал си той га му било сладко на душата, но и поработвал доста та хората тъй и не намерили повод да го обявят за пройдоха, както става с повечето пишещи люде. Добър человек, добър. Библей ходел къде ходел – на мравката път струвал. Работил съвестно като чиновник в града, свършвал си той работата па сядал и да си подращи. И добре му се връзвало, все едни китни стихове, едни убави разказчета дето ги четеш и благо ти става; да ти се прище да си обуеш едни тарлъци, да се отпуснеш удобно на миндера, да ти стане топло, да ти стане още по-харно.
Библей Библеев пишел много, разпращал насам-натам по познати и все го фалили, все машала му връщали. Той пък, какъвто си бил скромен все недоволен ходел. „Нещо не съм завършен поетист аз, незавършен съм, ей!” – горчиво споделял Библей. Приятелите го тешали и засипвали с благи приказки. Той само се усмихвал срамежливо, радостно му ставало и свеждал глава свенливо; вътре обаче пак го човърка, червик му гризе душицата, червик на съмнението, че е незавършен. Под влиянието на едни таквиз мрачни настроения Библей Библеев се прибрал една вечер от кафенето, врътнал ключа на вратата два пъти по Бодлеров * пример и останал сам. Залостил се писателя и шест седмици не показал носа си отвъд доваря. Така превършил рано-рано килера със зимнината и на герана всичката вода изпил. Месец и половина Библей чел и препрочитал светите книги и дращел едни такива чудни стихове. Едни живи, волни били римите му, дето ги имало и символично въплащавал идеите си та се получавали същински лирически главоблъсканици. Така лека-полека се родил един цял поетически цикъл – пълен с библейски мотиви. Библей едва изписал тетрадката и като я плеснал у масата, духнал си газеничето и право в кафенето с тържествуваща физиономия на сурата, че да си пийне една ракийка за здраве и да се пофали.
Разчуло се из интелигентските среди на село, че Библеев е написал сборник и взели да любопитстват хората, и да го подпитват. Даскалът, пръв приятел на Библей, преписал тетрадката му и захванал да ходи с тоя ръкопис като апостол из околията и да се фали, че в неговото село се родила модерната поетика. Просълзявали се много от четящите – ахкали, охкали па надигали на един път чашките като благославяли чиляка Библеев като някой месия. Не траяли дълго обаче тия славни дни на ентусиазъм по новото и един препис на стихове от някой си Б. Библеев стигнал, незнайно как, до околийския синодален намесник отец Арсений, дето също минавал за учен човек. Подметна ли му ги някой, по пощата ли дойдоха, не знам? Арсения прехвърли тетрадката набързо, чеса се по побелялата глава, дърпа си брадата и се чуди и не можа да се начуди, така повтори и потрети. Потъна в размисли тоя божий човек и прие сериозен вид. Цял следобед гледа в тетрадката, очи не откъсва и мърда бързо устни в молитва. Забрави да вечеря Арсения и отмени всичките си опела и една важна панахида, само чаша червено вино сколаса да гаврътне. Накрая свъси вежди тоя страшен човек и като ревна – „АНАТЕМА! НАЗАД САТАНА, НАПУСНИ ТАЯ ОБИТЕЛ БОЖИЯ!” – надигна се и метна тетрадката със стихотворенията през прозореца все едно беше червива.
Когато попската процесия влезе в селото, всички сториха път, колите дето се връщаха от къра отбиха встрани и мъжете свалиха шапките си. Невиждано, голямо нещо бяха тея черни раса, тия високи килимафки, щото такава чест не беше спохождала тоя край никога. Най-отпред вървеше синодалният намесник Арсений, облечен с пищно окрасен епитрахил като енергично се кръстеше и ръсеше със светена вода. Отстрани му ходеха двама голобради дякони в бяло, следвани от двайсетина пуслушници с черни одеяния. Слънцето печеше жарко и около божията свита се кълбяха прахоляци от черния път. На селяните им премаля, някой би камбаната и две-три дечурлиги, дето се бяха сгушили в майките си ревнаха. Усещаше се нещо страшно да се носи из въздуха в този ден, разтворено в гъстата мараня. Библей Библеев беше в кафенето, там постоянно висеше, откакто го уволниха от канцеларията след шест седмичното му отсъствие. Завариха го да разяснява нещо за текстовете на Гете на един свой комшия, дето по стар маниер още ходеше с калпак и антерия от щавена кожа. Оня отпиваше анасонлийка, сучеше мустак и гледаше вдъхновено. Синодалната процесия спря пред кафенето, Арсения се огледа и подпита селския клисар, дето се беше повлякал след тях като някое гърбаво зомби:
– Тоя ли е? – сочеше Библей, който единствен тук беше с редингот и връзка по французка мода.
– Тоз,тоз, същият. – отговори гърбушкото.
При създалата се съмнителна ситуация онзи с мустака забрави и за Гете и за Библея та чак и ракийката си забрави и като хукна в уличката – не го видяха повече. Попът издигна величествено ръка и занарежда нещо на славянски като в края на строфите по три пъти викаше страховито – „АНАТЕМА, АНАТЕМА, АНАТЕМА!” – вместо припев. Библеев едва се сдържа да не припадне, какъвто си беше притеснителен пък и набожен. Впрочем никой не го и пита вярва ли – не ли, кръстен ли е, не е ли? Право го бастисаха и го анатемосаха от православието, ей тъй насред мегдана. На Библеев най-страшно му се видя, когато Арсений цитира перефрази на неговите стихове, следвани от „Бягай Сатана” , „Анатема!” всяко по три пъти. Накрая показно бе изгорена и една тетрадка с препис на библеевия сборник, дето клисаря донесе отнякъде. Библей Библеев едвам успя да претича до двора си, без да го пребият с камъни, залости вратата и зарида. После легна на леглото спря да се храни, втресе го и след три дена мъки издъхна със страшна гримаса на лицето.
Седмица след събитията пред кафенето селяните разбиха вратата и намериха Библеев подут. Прибраха го в един кърпен човал и го извлякоха. Вечерта в черквата бе дадена извънредна служба и категорично се реши поетът-грешник да не бъде погребан. Закараха тялото извън селото и го хвърлиха на едно стърнище да го ръфат кучетата. Скоро се размириса силно, тъй като се случиха пак горещини и изгориха тялото да не тръгне някоя зараза. Така се свърши с поетическия писател Библей Библеев, чието творчество дълго време беше забранено от кметовете на неговото и околните села, които особено държаха на покровителство от църквата. Само в някои даскалски среди продължаваха да се разпространяват тайно апокрифни тетрадки под силен страх от анатема.
* Пародийна препратка към поемата „Един час след полунощ” от Шарл Бодлер:
„Но първо – двоен ключ на вратата. Мисля, че това превъртане на ключа ще удвои самотата ми и ще укрепи барикадите, които ме отделят сега от света.” (бел.авт.)
София
26.04.2009